Интегрална архитектура

Забранява се статията да бъде четена на пълен стомах, мимоходом или в изкривено положение на тялото. Тя не е предназначена и за празноглаво преглеждане.

Интегралната архитектура е архитектура на мозъка, а мозъкът не само определя реакциите на човека към живота, неговите поведенчески функции, но и представлява високовибрационен апарат за управление на всички видове енергии в нашето пространство, с които мозъкът може да влезе във взаимодействие, управлявайки съзнанието.

Основна особеност на мозъка днес е, че пространството, в което живеем, понижава високовибрационните му функции и оставя на човека единствено правото да желае да се освободи от тях, но в същото време не го учи как да го направи.

Защо и как се случва това зависи от много фактори, един от които е именно мозъкът, който изпреварва времево тялото в своето развитие. Затова отговор на този въпрос можем да търсим единствено ако физически пренастроим работата на мозъка от една тоналност към друга.

В древността хората използвали мозъка си, но не оперирали с него. С други думи усилието на действие на мозъка определяло дали хората могат да се настроят към параметрите, които наричаме висши, или не. Впоследствие, когато човекът започнал да се образова, той започнал да изработва допълнителни усилия в мозъка, несъществуващи до този момент.

Всъщност, моментът, в който започнала да се формира римската култура, заменила полу-настроечната гръцка, може да се определи с доста голяма точност.

Най-важният показател за свойствата на човека била силата на настройката, тя била най-висшият чувствен еквивалент за човека, в отсъствието на преживявания като например страх. Най-важното отличително свойство на човека до римския период била липсата на възприятие за възрастта така, както я разбираме днес. Човек напускал този свят във връхната точка на напрежението, независимо от това какво е предизвиквало това напускане.

А ако се върнем още по-назад във вековете, ще видим, че мозъкът като цяло представлявал генератор за създаване и преобразуване на напрежението - така е било още в доисторическите времена.

Това означава, че човек се е раждал и се е трансформирал. А днес имаме следната ситуация: пораждане, биологично развитие, резонансно състояние и увяхване. С други думи функционалността на мозъка се движи не устремно нагоре, а достига биологичния си връх, да кажем на 30 години, удържа известно време (по законите на случайното резониране), след което започва разпад.

Така, освен че в различни периоди човек има различни преживявания, той не е личност-участник в живота си. Впрочем, най-опасна е възрастта до 30 години, когато мозъкът зависи от действието на нисшите интегрални полета. Да поговорим по-подробно за тези полета. Те не просто възпрепятстват развитието на мозъка във висшите пропорции, но и закрепват нисковибрационните рефлексии и реакции, от които човек остава зависим до края на живота на клетките и невроните, отговарящи за тези рефлексии, а те се проявяват, дори когато човекът е открил, като пренатални качества или като път на развитие, висшия слой преживявания, но не е успял или не си е направил труда да развие умението да ги управлява.

Като развивал мозъка си, човекът, волю-неволю, увеличил разбира се продължителността на живота си, но не напреднал в изкуството да оперира с мозъка, а единствено в експлоатирането му.

Най-силния удар върху мозъка на човека се случва в периода, когато мозъкът престава да расте и започва да се подчинява на времевата енергия, която вече не подпомага нарастването му, т.е. тогава, когато пренаталният период се заменя от интегралния, който трябва да премине в постнатален, т.е. в това, което наричаме „житейски опит”.

Дори без да разбира интегрираните особености на мозъка, човек ги използва, тъй като определена структура има при всеки, само че липсва контрол. В резултат на това постнаталният опит се превръща в набор от реакции и рефлексии с определен пореден номер.

Най-важното е, че ако до 30 години управляването на мозъка е по-скоро въпрос на изключение, ако човекът не е роден съгласно времевите закони, то след това, ако не се вземе под контрол мозъкът, оперирането с него ще бъде невъзможно или изключително трудно. Именно затова днес хората не могат да се обучават - защото реагират на обучението, вместо да се обучават. Ако следваме собствената си природа и достигаме привидни външни резултати, това далеч не може да се нарече развитие.

Най-трудната задача се свежда до възможността за натрупване на опит в развитието, което би било резултат в днешния свят. Та днес всеки има възприятие за живота, но не обръща никакво внимание на това, че, да кажем, мозъкът му е функционирал напълно различно преди осем години, да не говорим за физическите преживявания.

През различните периоди от живота мозъкът на човека изработва различни реакции – как са свързани те с усилието? Особеностите на мозъка на човека са предопределени от множество показатели, освен усилието на самия човек, който дори и да иска да се промени, не разбира, че може да развива единствено това желание. Ако не превключим една вибрация в друга или, по-правилно казано, ако не познаваме законите на превключването, ние сме обречени да продължаваме да гледаме всичко със същите очи, дори и да сме им сложили чифт очила или лещи. И разбира се, върховият разцвет на неконтролируемата енергия във възрастта между 16 и 28 години управлява целия живот нататък.

Но мозъкът не е някаква обща единица, а специален апарат с ясно изразена архитектура, която ние не познаваме, а това означава, че неговото устройство и външен вид съществуват по силата на заложените в пренаталния период закони, които действат до момента, в който организмът ни не порасне. Да се говори за мозъка от гледна точка на паметта и интелекта е безсмислено. Мозъкът може да се развива, само ако има разбиране на интегралните полета. Да вярваме, че той се развива, без подобно разбиране, би било наистина глупаво.

Резултатът така или иначе ще бъде полученото от жизнената ни дейност. Следователно, не образованието или липсата му определят живота, а изработеното или съхранено усилие, т.е. най-интересното образование е резултат не от волеви акт от наша страна, а от пренаталния модул, заложен в мозъка ни. Затова не е достатъчно да вярваме в картината на живота, освен ако, разбира се, не доведем пътя на очакването до катарзис. Тук се крие една трудност – ако мозъкът продължава да се пренастройва, в мига, в който трябва да се появи нещо, може всъщност да се стигне до слабоумие или „Добър ден! Честит ви инсулт”! Разбира се, хубавото е, че няма да помните какво сте искали, но е добре да знаете това предварително – може да постъпите другояче.

Зад мозъка се крият понятия като мислене, съзнание, концентрация, които не могат да бъдат разбрани случайно, дори да сте се родили Шри Ауробиндо, Саи Баба или дори Ленин!

Мозъкът не бива да се приема за даденост! В противен случай може да тласнете развитието си в стената на необратимостта, от която потомците ще трябва да ви изстъргват, ако изобщо имат нужда от вас. Ето защо няма никакво значение колко ще живеете, ако по-голямата част от живота ви мине под мотото „Да не включваме съзнанието”. Не можем да се развиваме по законите на времето след 30 години, ако не включим интегралното време, т.е. не зависим от характера на времето , ние сме обречени да умрем. Разбира се, все още ще имаме пренаталния код, който ще ни дава нещо от условното минало, но това няма да замени усилията, необходими за опознаването на интегралното време, при което ние трябва най-малкото да се научим да спираме времето.

Най-важното е да не позволяваме да се стигне до разрушаване на мозъка, а за тази цел трябва да го построим правилно. Възможността да бъдат спрени различни биологични процеси зависи от много обстоятелства. Но за развитието е важно как изглежда духът ни, а не как съдим според външния вид. Разбира се, това също е важно, но онези, които се опират на него, няма да могат да видят и разберат нищо по-нататък. С отклонен мозък няма да могат да измерват нищо, защото не разполагат с ъгълник и линия. Докато в мозъка цари неразбория, показателите ще се губят.

Дори в неразборията, разбира се, можем да бъдем изобретателни, да смятаме себе си за творческа личност и да овладяваме професията на сърфиста, т.е. или да очакваме вълната, вдъхновението, или да бягаме от нея. В същото време мозъкът следва закона на спирките по маршрута, заложен ни от природата, затова ние трябва да знаем къде се намира точката на необратимост в мозъка както по отношение на живота, така и по отношение на смъртта. Опасно за духа ни е стареенето не на тялото, а на мозъка. Важно е да знаем, че тялото е многофункционално и зависи повече от времевите процеси, затова отмира бързо. И ако не вкарваме в него по-високовибрационна енергия, което може да направи само мозъкът, тогава ни остава единствено да се балсамираме, с каквото, всъщност, се занимава и съвременната „наука”.

Дори ако разгледаме нещата от перспективата на невроните, ако те угаснат, с какво можем да ги запалим? Ако се стигне до синдрома на празната глава, тогава как можем да разберем кой е този човек? Като погледнем паспорта и документите му? Ако не познаваме архитектурата, няма как да се усъвършенстваме, каквото и да предприемем. Никакви системи на развитие, йога или хранене няма да помогнат да се извисим, ако не успеем да разберем строежа си и не подчиним химичните си процеси на енергийните. Трябва да почистим мозъчните си канали и да ги възстановим или да не им позволяваме да пресъхнат, защото едва тогава ще можем да тръгнем в правилната посока.

Разберете ме правилно, целта ми тук не е да „плюя срещу човечеството” или да твърдя, че аз съм най-умният, просто почти цял живот се занимавам с развитие и съм разбрал, че нещата не зависят от нас, а от пространството, въз основа на което правя изводи и разсъждавам пред онези, които си задават въпроси.

Възрастта не бива да бъде показател в развитието, тя е просто мерило за физическото ни състояние. Показател е мозъкът. Важно е не да се действа, а да се регенерира енергията, а това е невъзможно без мозък и правилна архитектура, която не би състарила прекалено мозъчните клетки.

Човекът, надарен с мъдрост, изиграва лоша шега на човечеството: научили сме се да говорим, научили сме се на думи, но не и на дела. Важни са не правилата, изреченията и афоризмите, а умението да боравим с тях. Затова ако човек е мъдър, това не е нищо повече от положителен опит в живеенето с ума, даден му по рождение.

Но ако опитът не променя физически състоянието на мозъка, то и мъдростта отива нахалост. А състоянието на мозъка може да се промени единствено чрез процеса на осмисляне, който не е показател за мъдрост, макар че би трябвало да бъде. Осмислянето е невъзможно без концентрация, а концентрацията е невъзможна без съответната архитектура. Архитектурата на мозъка е важна за функционирането и развитието му, а не цели просто да му осигури възможност да изживее или пропилее капитала си.

Ако тук не се въведе ред, се получава зависимост от билатералността, от биологичната симетрия, която всъщност не е енергийна симетрия и именно това поражда истинския проблем с умственото възприятие. Ако мозъкът не се подчини на единно управление (каквото, всъщност, имаме до 30 години), той ще се разстройва и разваля, докато стигне до пълна непригодност.

Нито едно действие не може да даде резултат, ако не е осъзнато, то остава само някакъв вид реакция към заобикалящото ни, в този аспект дори процесът на медитиране трябва да се разглежда като реакция към покоя.

По същия начин предписаното от лекаря е неговата реакция на света, а усвояването на всичко това е нашата реакция на света, като именно нашата реакция е определящата, но при условие, че отрезонира, че попадне в мишената. Мозъкът е ограничен от зададените показатели и за да ги променим, ние трябва да го развиваме. В същото време всяка намеса отвън, при условие че не можем да се справим с тази намеса (или да се сприятелим с нея), няма да доведе до никакъв резултат, освен ако, разбира се, още от детска възраст не започне да се влияе върху формирането и развитието на мозъка.

Най-важното, в крайна сметка, е, че докато човек не разбере как външното отвлича и откланя функционалността на мозъка, той не просто няма откъде да започне, а и няма как да разбере всичко казано дотук.

Въпроси и отговори

Аз съм това, което съм! И знаеш ли, има нещо което чувствам, че е нужно да споделя. Приеми го както можеш, както искаш или като го преживееш през мен. Непрекъснато си задавам въпроси, различни, но един винаги присъства- за какво живеем?! Сега няма да разглеждам философското измерение на този въпрос. То не е важно в случая! Важни сме ние, защото сме живи, пулсиращи и значещи, тук и сега. Аз признавам пред теб, мога да го направя и пред целия свят, че за мен ти наистина си най- интелигентния мъж, който някога съм срещала в света! И какво от това?! С какво си по- щастлив от факта, че си един от най- умните? Това прави ли те повече човек? Човешкото за мен се изразява в обичта, в разбирането, в споделянето и в най- прекрасното- създаването на съвършени деца. Да сме щастливи ни е нужно толкова мъничк0. Щастието се побира в един едничък миг, в сноп светлина, в една единствена искра! А може би не за всички е така?! И питам те аз сега, признавайки че си най- великия и преуспял в света- това ли е всевишната ти същина?

Всичко се определя от интегралното поле, т.е. в какво интегрираме. Инструментите на всяко интегрално поле имат свои физически показатели, изразени чрез рефлексия, реакция, чувство, трансформация и т.н. И в зависимост от това, може да се говори за степента на преживяването. Ние можем да преживяваме това, което контролираме. Да допуснем, че вие сте в състояние да преживеете любов към друг човек. Това е вашата степен на контрол. На него аз определям място в четвърто интегрално поле. Религиозният човек преживява чувство на любов към Всевишния и за него това е друго интегрално поле. А математика преживява любов, когато решава теорема на Фурие, преобразувайки едни функции в други. Тантристът, озвучавайки пространството, може да доведе себе си до седмо интегрално поле и това е неговата любов. Не трябва да налагаме нашето виждане за любовта върху другите. Разбираемо, ако преобладаваме повече в едно, ще сме с недостиг в друго. Но за мен преживяването на взаимодействието с молекулите е по-високо от преживяването на тази любов, в която ме обвиняват че нямам. Макар че горе-долу съм опознавал и този инструментариум. Така че нека да съответстваме на задачите, над които работим, а не просто да обслужваме явленията, дори и да са закономерни.

Аз съм съгласна! Само не разбирам кой те обвинява?! Аз зададох въпрос (няколко), а да го възприемаш или не като обвинение, зависи само от теб самия! За другото съм "За". А ако човек може да преживява любовта и към друг човек; -и чрез музиката или ритъма, било то изразен в поезия например;- и чрез рисунъка;- и чрез движението;- и чрез взаимодействието на молекулярно ниво, защо да не ги преживява едновременно и да не се стреми да ги резлизира във физическия свят?! Или и това смяташ, че е невъзможно и се случва само в последователност?

Всичко се определя от алгоритъма на действието!

Препоръчваме Ви да прочетете Анатомия на развитието.

Препоръчваме Ви да се сдобиете