Леонардо да Винчи
Този, който може да стигне до източника, не трябва да се стреми към съда.
Леонардо да Винчи
Да опишеш Леонардо да Винчи е също толкова невъзможно, колкото и да обгърнеш мащаба на неговите интереси. Той би могъл да бъде представен като изкусен художник, скулптор, архитект, градостроител, естествоизпитател, хидравлик и геолог, математик, физик, астроном и химик, като поет, музикант и философ, авиоконструктор и филолог-лингвист, анатом, ботаник, палеонтолог, оптик и сценограф…
Животът и дейността на Леонардо да Винчи, в продължение на вече повече от пет столетия, завладяват много изследователи и учени. Най-видните художници, писатели, хора на изкуството, учени, изобретатели и алхимици, по някакви необясними причини не са можели просто така да подминат изучаването на феномена Леонардо.
Макар че, дори и най-педантичните биографи, учени или писатели не могат да разкажат за Леонардо повече, отколкото самите му творби. Платната, манускриптите, ръкописите, дневниците, неговият почерк, цветът на хартията, чертежите и формулите, въздушният, тъкмо оживял пейзаж… До тях, на фона на математическият разчет на перспективата, се вижда ликът на Мадоната в приглушената, буквално угасваща светлина, и кичурът коса, завит от влагата и нежното флорентинско слънце с такова съвършенство, че буквално тази морска раковина като че ли диша с прилива. Неговите платна, фрески, дневници и чертежи те притеглят със загадъчната си непреодолима сила и те карат да се вглеждаш и изучаваш жадно и съсредоточено. Майсторът успява по непреодолим начин да въвлече своя изследовател в едно непознато и необятно пространство…
Леонардо се ражда през 1452 година в малкото селце Анкиано, недалеч от градчето Винчи в подножието на планина Албани. Той е незаконно роденият син на флорентинския нотариус Пиеро да Винчи и простото селско девойче Катарина, сведенията за съдбата, на която са различни според различните биографи, но повечето от тях се придържат към мнението за нейната ранна смърт — четири години след раждането на сина им. По този начин, още от четири годишен Леонардо е взет за възпитаване в дома на баща си, където отраства под грижите на горещо любящата му баба по бащина линия и в атмосферата на грижовното внимание от страна на всичките четири последвали жени на Пиеро да Винчи.
Именно незаконното раждане на момчето до голяма степен предопределя решението на баща му да даде своя син, въпреки неговото пристрастие към благородните и точните науки, в работилницата на живописеца Андреа Верокио – знаменит по това време флорентински художник, тъй като имало вероятност и да не вземат Леонардо за друго обучение, заради неговия произход. Момчето постъпва в работилницата на 14 години, където пред него се открива един нов свят, който изцяло успява да го заплени. На пръв поглед, обаче, нямало нито един отделно взет занаят, нито дори цяла област от науката, която да можела да увлече Леонардо повече от самата Природа, чийто велики и тайнствени закони обхващали веднага всички занаяти, науки и изкуства. Именно страстта към познанието за източника на всички начала — Природата, се проявява в увлеченията на Леонардо още в неговите най-ранни детски години.
Благодарение на “великата му любов към изкуството”, както след това ще пишат съвременниците на Леонардо, той бива провъзгласен за Майстор само след шест години обучение в работилницата на Верокио. По онова време такъв срок бил нечуван. Признанието освен това било ускорено и от събитие, след което учителят на Леонардо, известен във Флоренция като виден живописец, практически напълно пренася своето внимание от живописта към скулптурата. В картината “Кръщаването на Христос” — короната в живописното творчество на Верокио, Леонардо със собствените си ръце поправя единия от двата ангела, първоначално нарисувани от учителя му: ангелите поддържат дрехата на Исус в този момент, когато Кръстителят поръсва главата Му с вода. Пейзажът в далечния план отново принадлежи на дланите на Леонардо. Известно е, че когато Верокио вижда работата на своя ученик възкликва, че Леонардо е успял да надмине своя майстор.
На 30 годишна възраст Леонардо напуска Флоренция и отива в Милано. Това е крачката в неговия живот, която предвещава огромна свобода и нов опит. Независимо от напрегнатия вътрешен живот, постоянните търсения и нови разработки, Леонардо бива рядко търсен във Флоренция и затова дори и изгодните поръчки на Медичите не можели да го удовлетворят.
В писмо, което е адресирано до херцога на Ломбардия, Лудовико Сфорца Моро, Леонардо изтъква своите възможности с оглед на това, че може да бъде използван доста изгодно, като посочва: “изключително леки и неизгарящи мостове; нов метод за разрушаване, без помощта на бомбарда и на всякакви крепости или замъци, при положение, че основата им не е изсечена в камък; подземни проходи и изкопи, прокопавани безшумно и бързо под реки и канавки; покрити каруци, врязващи се във вражеския строй, така че никакви сили да не могат да им противостоят; бомбарди, пушки, мортири и пасаволанти на ново “доста красиво и полезно устройство” <…>;неизвестни дотогава взривни вещества. В мирно време – заключва той, – се надявам да удовлетворя Ваша Светлост в архитектурата, в конструирането на частни и обществени сгради, в изграждането на канали и водопроводи…”.
За своя дълъг и плодотворен период от службата си при Моро, Леонардо успява да разкрие себе си не само като ненадминат живописец, но и като сценограф, поет архитект, инженер, скулптор и изобретател. Всичко сътворено от него просто не може да се изчисли.
Известно е, че преди смъртта си Леонардо не написва почти нищо. Той се разхожда, размишлява и, както и на младини, купува от пазарите клетки с птици и ходи из града, за да ги пуска в небето.
Последната картина на Майстора е Йоан Предтеча, Кръстител. Но не такъв, какъвто може да си го представи човек. Йоан прилича на езическия Вакх. Вместо тирса за вакхическите оргии, той държи кръст от тръстика в дясната си ръка, първообраза на Кръста на Голгота и, накланяйки глава, буквално заслушвайки се, целият в очакване, и целият изпълнен с любопитство, с едва доловима полузагадъчна полунасмешка, повдига нагоре показалеца си. Сочейки му към нещо, а може и на себе си да посочва, той чрез словото си казва: “Иде след мен някой, който е по-силен от мен, и за Когото съм недостоен, накланяйки се, да развържа връзките на Неговите обувки”.
Трябва да се спомене, че още приживе много хора са признали неподражаемостта на Леонардо в неговите творения, въпреки че не всички съвременници могат да разберат неговото пристрастие към разностранните и доста необичайни научни експерименти. Още тогава го обвиняват в ерес, тъй като в него се наблюдава нещо повече от църковното разделение на ангелско – угодното на бога, и дяволско – придобитото от най-големите дълбочини на бездната.
Изглежда, че Леонардо поставя чистия, прилежен и търпелив експеримент над спонтанното вдъхновение. Той се опитва чрез неуморимо наблюдение да проникне в законите, да постигне истинската същност и да се слее с предмета, който се превръща в обект на неговото изобразяване. Но, всъщност, да Винчи постъпва по този начин не само с предметите. Самият човек – с неговото сложно устройство на тялото, душата и вместилището на духа – за него представлява обект на изследване и познание. Страстта към такъв тип изследване безвъзвратно побеждава всички останали човешки страсти в него.
“Точно, както преди мен Птоломей описва света в своята Космография, така и аз описвам човешкото тяло – тази малка вселена – този свят в света” – пише Леонардо. Както можем да видим по-нататък, неговите анатомични изследвания се простират далеч зад пределите на естествознанието. Те достигат чак до съкровените знания на посветените от дохристиянския свят, ранно-езичните знания за божествените пропорции, а някои изследователи дори свързват търсенията на Леонардо и с мистериите на Древния Египет.
“Каквото горе, такова и долу…” – това са първите редове на Изумрудения Скрижал на Хермес Трисмегист, представляващи първият и главен текст в историята на цялата европейска алхимия, които са математически изведени и описани от Леонардо.
За Леонардо да Винчи винаги е било важно не толкова “какво”, колкото “как” да изследва, работи, осъществява, поставя експерименти и постоянно да се намира в процеса. Много често го причисляват към алхимиците, като най-вероятно, дори не се и замислят какво всъщност означава това. Тези побъркани хора, които изразходват всички свои средства и усилия за това да получат злато от метали, Леонардо открито ги ненавижда, наричайки ги не просто глупаци, а хора, които са вредни за науката. Ако трябва да говорим за Леонардо като за алхимик, то нека по-скоро да е като за човек, с когото са се случили определени вътрешни трансформации на нивото на неговата енергия и съзнание.
На тази мисъл ни навеждат коментарите направени от Мелхиседек по отношение на Леонардо. Този необикновен изследовател на сакралната геометрия и мистериозния светоглед на Древен Египет предоставя доказателства – ръкописи с чертежи на Леонардо да Винчи, в които нагледно се вижда, че той е успял да се добере в своите търсения до строежа на матрицата на живота, въплътена в така нареченото Цвете на Живота — “първичният език на Вселената, чистата форма и пропорциите”.
За още едно велико откритие на Мелхиседек се смята Витрувианският човек: “Първото нещо, което те поразява когато го гледаш, е усещането за това, че си настроен на него по един много особен начин. Дори и в нас да не възникват никакви интелектуални асоциации и размисли, то ние знаем, че в него има нещо важно – огромно количество информация за самите нас”.
Художествените творби на Леонардо да Винчи не веднъж са били подлагани на корекции и са били прерисувани по заръка на каноничната църква. Днес, благодарение на съвременните средства и технологии, имаме възможността да получим пълната картина на това за какво именно е живял и пред какво се е прекланял Майсторът. И тук възниква едно парадоксално усещане: изглежда, че Леонардо изобщо не е криел своите идеи – всички те лежат на повърхността и само трябва да се вгледаш малко по-внимателно.
RSS: