Дейвид Хюм
Това, за което шотландският философ Дейвид Хюм е говорил през XVIII век, в наши дни вече е станало реалност. Желанието за демонстрацията на свобода, а не истинското разбиране за нея, е отклонило съзнанието на човек в съвсем друга посока, различна от тази на свободата. За мен Хюм се явява човек , който е отдал целия си живот на изучаването на съзнанието и разума, което, всъщност, определя в него качеството на един истински човек. Докато нашето съзнание не е тъждествено на нашето усилие, никога няма да осъзнаем своята природа, тъй като съзнанието ни ще се подчинява единствено на афекта.
Дейвид Хюм (1711–76) е философ, историк и основател на шотландското Просвещение. Идея, в която развитието на човек се издига до определен чувствен статус. Всъщност, тук става въпрос за прехода от състоянието на келтската култура, която е следвала чувствения опит, към анализа на този опит.
Да се говори за това, че Хюм е поставил задачата за познанието на човешкия дух през призмата на преживяването, не би било съвсем коректно, тъй като това ще намали мащаба на темите, които е подхванал. В трактата за човешката природа, където намираме повече въпроси, отколкото отговори, се предлага, по-скоро, един модел на въвличане в познанието, отколкото някаква възможност за намиране на отговори. Защото отговорът представлява определено афектно състояние, а следователно и желаемо. А желаемото не може да бъде познато, тъй като то отвежда човек емоционално от съсредоточаването му върху предмета. Тоест, в този случай не би трябвало да решаваме въпросите, свързани с битието и духа, а да пребиваваме в този въпрос или да бъдем самия въпрос, ако щете. С други думи, трябва да го изразяваме чрез своето съществуване, в противен случай, бивайки ограничени от желанието за крайния резултат, никога няма да бъдем свободни.
Дейността на Дейвид Хюм в своето време, а дори и сега, така и не е била достатъчно изучена. А, всъщност, неговият трактат за човешката природа би трябвало да се превърне в основа за разбирането и осмислянето от човека на своето собствено тяло. Именно с позицията на осмислянето, а не на знанията, тъй като този трактат поставя пред нас повече въпроси, отколкото да ни дава отговори.
Днес, когато човечеството се е отучило да поставя пред себе си въпроси, опитът на Дейвид Хюм се е превърнал в особено значим. Защото опознавайки нещо, доста често се отклоняваме от самата идея за познанието. Къде е това състояние на познание? Къде е ритъмът? Дейвид Хюм е написал: “Победата се удържа не от въоръжените хора, владеещи копието и меча, а от тръбачите, барабанистите и музикантите на армията”.
Познанието не е само състояние на нашите мисли, но и състояние на нашите чувства и на нашия дух. Дори когато четем едно и също нещо, всички ние се различаваме по отношение на това състояние, в което се намираме, а, следователно и по отношение на преживяванията си. И когато човек, който не умее да преживява познанието или пък го преживява некачествено, ни диктува своята мисъл (притежаващ, например, определен държавен статус), ние слушаме неговите думи, но не анализираме неговите преживявания. Следователно, за нас е важна реакцията на речта, а не нейната същност!
Необходимо е да присъства определена схема или тъждественост във всеки един акт на познание. Защото иначе, както пише Дейвид, обръщаме внимание не на рефлексите, изхождащи от идеята, а на желанието за обяснение, т.е. оставяме метода без впечатление и без напълване.
Разсъждението на Хюм по повод схемите и тяхното сцепление, показва фундаменталното значение на съзнанието, което трябва на първо място да се формира, а не да се съгласява. Няма време за това, да се говори “аз знам” — по-важното е да бъдем в състояние на “аз съм в познание”. “Аз знам” може да има съвсем друг цвят и мирис, които да са различни от самото знание. И със своето “аз знам”, опростяваме не само знанието, но и себе си.
Съгласно Хюм, трябва да се установи определено правило, гласящо, че връзката между всички причини и действия е еднакво необходима. А ако нещо не е определено, то затова си има своя причина, на която трябва да се обърне внимание. Тогава се задълбочаваме в своето познание, а не го оставяме настрана. Опасното е когато се опираме на масовия или произволния формат на въображение. Тоест, според Хюм, изхождаме не от своя опит, а от даден образ, който така или иначе ще бъде времеви, тъй като не притежава опит, а следователно, не притежава и усилие на познанието във времето.
Това не би било проблем, ако обаче не наработвахме навици към възприятието, което не притежава познание. За нас е по-важно да преживеем явлението, отколкото да проявим себе си, т.е. да бъдем самото явление. По този начин, се лишаваме от впечатления за преживявания от нас живот, изразявайки при това различни идеи и зависейки от тях.
В резултат на това лишаваме себе си от човешкия инструмент (не развиваме съзнанието си) и духовния инструмент (вярата носи характера на афект). Тук, всъщност, узрява и поведенческия характер, който нагаждаме спрямо афектите, а не спрямо съжденията. В следствие на това, всички наши постъпки и целият наш живот се превръщат в случайни. А нима не трябва човек да се научи да изразява себе си! Човек може единствено сам да научи себе си на това. Следователно, той трябва да бъде обучаван на инструментите за изразяването.
Но тук се сблъскваме с още един базов модел на Хюм — идеята за натурализма, тоест на въпроса за това, доколко човек е познал своята природа и доколко ѝ съответства. От позицията на Хюм, като начало трябва да се приеме някаква обективност, в която следва да се внедряват личните субективни възприятия и чак след това да бъдат обективизирани. Опитите да доказваме своята правота не са нужни, на първо място, на самите нас. Независимо от това ще се намерят такива хора, които ще бъдат повече заети с нашата неправота, отколкото със своята собствена, защото самият процес на афекта от неприемането е по-бърз и по-прост, отколкото процеса на познанието и приемането.
В действителност, всичко, което Дейвид Хюм е описал е изпитал на себе си. Противопоставянето на църквата (против, която всъщност никога не е заставал), не му позволило да направи кариера, но му дало възможност да напише “Диалози за естествената религия”, в които по много интересен начин разсъждава на темата за вярата. Всъщност, той определя вярата като емпирична наука, чиято основа се явява чувственият опит.
Дейвид Хюм заема такава позиция в пространството на своето време, че да се пише за него в категорията “родил се, живял и умрял”, означава, по-скоро, да не се уважава този велик човек, който в действителност е с безсмъртен дух. Занимавайки се през целия си живот с причинността, той е посочил пагубността от сляпото следване на следствията без да се разбира тяхната причина. Защото, докато волята на човек се ръководи от усещанията, а не от разума, за какво може да се говори! Навсякъде трябва присъства причината, дори и ако тя е висша и трябва да се ръководим от нейното разбиране, а не повтаряне.
Като цяло, Дейвид Хюм не само е създал определени условия за развитие на правилната мисъл, но и всъщност, е сформирал идеята за келтската форма на съществуване, в която схемите и възлите се явяват не като образи, а като причини.
RSS: