Времеви показатели на интегралността

Времевите показатели на интегралността се съдържат в разбирането за анатомията на интегрирането, т.е. разбирането за процеса, който е необходимо да използваме, за да можем изобщо да напредваме в своето собствено развитие, а също и в алхимията. И макар даденият въпрос да се опира на интегралната архитектура, ние трябва да се научим и реално да изразяваме своето отношение към усилието на мозъка, преди да сме започнали да осмисляме това усилие и още повече да боравим с него.

Тъй като всички тези усилия са свързани с мозъка, а самият мозък се явява времева величина, затова и разглеждаме тези показатели като времеви. Но най-интересното е, че дори и при това положение използвайки временността на мозъка, интегралната алхимия ни учи как да изразяваме извънвремевите процеси, строейки същевременно съществуването на извънвремеви мозък. Въпреки че, именно времевите понятия са тези, които е много важно да бъдат построени, настроени, ориентирани и следвани.

Всички времеви понятия произлизат от задачите на интегралната архитектура и са резултат от довеждането на всички реакционни процеси в нашата глава до определен ред в следването им. Иначе ще имаме просто някакъв набор от реакционни и неконтролируеми действия в главата си, които освен всичко останало ще бъдат примесени с хаотичността на тяхното използване.

С други думи става въпрос за това мозъкът да бъде доведен от хронично до подредено състояние, за да успеем да го доведем до фазата на придвижване, опирайки се на функциите, които са заложени в неговите клетки.

Фази на напредване

Напредване на не-ума, абстрактно
Индуктивно напредване
Постнатално напредване
Диалектическо напредване
Пренатално напредване
Алхимично напредване
Метафизично напредване
Медиумно напредване
Антропоморфно напредване
Молекулярно напредване

Фазите на напредване са най-важните функции за оперирането с резонансните характеристики в интегралната алхимия, независимо от какво са били предизвикани, било то от емоциите или движението на електроните. Интегралната алхимия ни учи да мислим и паралелно, и последователно. И такова понятие, като „следващото“, притежава вече друга базова логика. Следователно, и самото мислене се построява по съвсем друг начин. Така във фазата на паралелността вече няма място за отрицание. Ето защо в този случай е по-важно не да виждаме закономерността, а да я построяваме.

Ако човек не построява закономерността, тогава може единствено да се ръководи от определени правила, като най-често дори подменя това да се ръководи от правилата с реакцията на тях. Така да се каже, в полза на правилата. Нашите мислителни процеси трябва да произтичат от познанието за функциите, където едновременно се развива и дълбочината на мисленето, и висотата, и остротата, както и тъпотата на мисленето. Интегралното мислене притежава числови порядък на опериране, произтичащ от условията на архитектурата на мозъка.

Да речем, че мъжът не успее да се научи как да придвижва мозъка си, тогава на 30 години ще попадне в ситуацията един на един. Т.е. мозъкът престава да расте и да се променя, и започва да изисква от съзнанието съвсем други функции и процеси. Излиза, че рефлексията от извъртането на главата по посока на половото влечение по такъв начин е построила мозъка му, че до края на своя живот той може единствено да следва само тази наработена функция.

Ако не успеем да разберем какво представлява поведението на мозъка в състоянието на не-ум, тогава в нас се създава зависимост от рефлексията. И единственото нещо, което ни остава, е да я обслужваме, тъй като вече се е превърнала в сила, която не ни позволява дори и частично да преминем към фазата на индуктивното напредване, т.е. да нарастваме усилието по обработването на въпросната логика, подменяйки я с конфликтна информация. Тъй като дори само една наработена рефлексия или реакция могат да формират непреодолим навик в понятията, който изобщо няма да бъде готов не само процесуално, но и информативно да приеме даже просто някакви други понятия – като да речем, постнаталното напредване, при което главният въпрос се изразява в това какво човек прави и как го прави.

И още повече, пренаталната природа притежава това, което успя да ме формира в тази насока. А приемането, да речем, на перинаталната природа, която на практика ни контролира – това е ситуация, която вече се намира зад пределите на простото мислене. Тя, най-малкото, изисква да се обърне внимание на причината за нейното появяване. В противен случай, неприемливият за нашето съзнание пренатален опит ще изисква по-нататъшен неосъзнат живот.

Когато познаваемото отсъства, тогава сме принудени да търсим опора в абсолютното, което автоматично ни отвежда в относителното. На нас не ни е нужна математическа истина, а геометричен ум. Да се осъзнае възможността за познание представлява истинското знание. Тогава живеем в потребността да опознаваме, а не в потребността да знаем. Безусловността на съдържанието, както всъщност и на формата, се характеризира с усилие. Затова, практически, трябва да умеем да построяваме отношение към диалектическото мислене, именно отношение. И в този случай не може да се мине с проста асоциация, защото веднага са налице физиологичните, повтарям, физиологичните ограничения на мозъка. А за да може да се види разликата между материалния и нематериалния свят е важно да се познае метафизичното напредване.

Освен това, ако бъде нарушена последователността и се започне, например, с развиването на метафизичното усилие (а напредването, всъщност, представлява развиването на усилие), то може да станем заложници на „медиумното“ придвижване, където вече не вие, а „то“ ви побутва. От това в какъв поток пребивава нашето съзнание, получаваме ритмичността на неговото съществуване. Ето защо трябва да разбираме ритъма, за да може изобщо нещо да направим със своето съзнание, дори и ако то следва времевия поток, което, освен всичко останало, е и ограничение от времевия момент.

Излиза така, че независимо от всичко съзнанието ни бива ограничено от това, от което всъщност зависи. И едно нещо е ограничението от времевите показатели, а съвсем друго – от извънвремевите. Следователно, и самите характеристики се свеждат до понятието „каквото виждам, на това и реагирам“. И когато причината за нашето съществуване изхожда вече от зрителните параметри, а не от тези на осмислянето, започваме да подчиняваме и мозъка си на тях, усилвайки по този начин неговото най-елементарно състояние – реакцията към рефлекса.

Времето, за съжаление, не ни предлага паралелен път и освен това създава ограничение за комбинациите от действия. На нас фактически ни е нужен порядък, който да можем да преустройваме, а не такъв, който само да следваме. Та дори и ако той се задава от кръвта. Т.е. усещанията, които се предизвикват от кръвните чувства, се основават преди всичко на отрицанието. Фактите от реалността при съвременните хора са свързани с проявената чувствителност, т.е. с навика, най-просто казано, водещ към отричането на познанието на същото това привично ниво. Човек, който не се е научил на изкуството да опознава, никога няма да започне да го прави. И това се превръща в масово психологическо явление, при което обективността е обусловена от субективността на измисления процес на опознаване.

Интегралната алхимия е наука за емпиричната система на познание, където се формира определена връзка с реални обекти, а не с усещания. Но също така трябва да бъде отчетено и това, че осъзнаването на усещанията, всъщност, е фактор за реален обект. Въпросът тук се свежда до основите на оперирането със съзнанието.

ПРЕПОРЪЧВАМЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ