Време
Интересно, а на колко ли съм години? ВРЕМЕ!
Сякаш има ги и не, сякаш расла съм, но не пораствала. ЕТО!
Поканиха ме да живея, но изоставиха ме тука. СВОД!
Нима е интересно, че дойдох, щом съдбата ми отлага някой? А?
Наоколо все същите блуждаещи и нищо неразбиращи, но говорещи и даже викащи. АЛО!
Единствено отличими, че единствено реагират на едно. О!
И няма даже две, макар и да изглежда, че съм единствената и сама. А ТО!
Затова ме няма сега и искам само утрето и още много какво. ДА ЖЕЛАЕШ!
И не е страшно, че утре ще е друго. Аз утре пак ще искам същото едно. И да живея в него. КИНО!
Какво остава на този, който е в този опасен плен? ДА ЧАКА?
Да казвам, че ме има и че не, тактувайки с ръка в познатия ми такт? ТАКА ЛИ?
Нас ни поканиха дотук, но не ни поканиха да влезем. ЖАЛКО!
И вече ти се иска да излезеш, да си тръгнеш, но как – ние гости сме за малко, а не на път? КАК?
Ние сме някакви-такива при себе си, отстранили ги от самите себе си. СЕБЕ СИ!
Не са ни казали най-важното: че трябва сами да се поканим. ТАКА ЛИ?
И тогава може на нещо да ни учат. ДА!
За да отговаряме на неизминатата крачка, но по набелязания път. ПЪТ!
Или да се удряме във вратата, незнаейки че е врата – и как тогава да я намерим? НАМЕРИМ!
Или да бъдем вътре, без да знаем на пространството цената? ПРОСТО ТАКА?
И да защитаваме думите си, без да можем да се изразяваме. НЕ Е ПРОСТО ТАКА!
Това какво е – отговор на това, което всъщност го няма? АМИ НЕ!
Да, но понякога гледаме в пролуката и казваме: но това Е СВЕТЛИНАТА!
Определяйки че има свят, където мен ме няма. ЕМИ ДА!
Да определяш природата на духа, сам бидейки блуждаещ дух? МЕН ТАМ НЕ НЯМА!
Да говорим за природата на битието, когато вертикалата ни навеки е пленена? И КАК?
Да даваш оценка, неумело държейки линийка. ДРЕБНА РАБОТА!
И не ми става по-весело от това, че се ограждам с това, което сякаш е моя съдба. СЪДБА!
04 февруари 2016
RSS: