„Съвършената“ не се чете, „Съвършената“ се вкусва!
Настойчиви са мислите, как да мина по-леко,
Животът да е удобен, като старата дреха
И да мине без много-много борба
И да продължа да живея така,
Без да си меря силите с тази, как й викат...
Съдба...
Как бих могла да се опълча на времето?
Аз – несъвършената
Нали съвършенството е нашата цел,
И то най-възвишената.
Няма кой да ми каже, обаче,
Това какво е?
И с думи прости да обясни,
Как съвършеното да направя свое
Сега аз знам –
Моето е само игра на живот,
„Аз“ обърнато навън с хастара
Чужди мнения приемам като закон
И дори не разбирам, как става
Някак съм хладна все,
Малко неща в душата отекват
Вместо истинското – празнина
И думите живи секват.
Не ми се дава да остана на тихо
Със себе си насаме,
Плахото „Аз“ галейки
Да го науча да порасне
Изпуснатото някак си да наваксам
Искам във времето да бъда сонет,
А не скучната проза.
О, защо този миг ми беше отнет –
Изведнъж – чудна метаморфоза!
Аз – не ларва, а пеперуда!
Сега да избавя и теб от твойта заблуда
Да престанеш да мислиш, че съм жена-отражение,
Образ твой огледален,
Повтарящ всички твои движения
Ако искам да бъда до край твоя,
В твоите мечти и желания да се разтворя
Знай, аз от слабост такава ставам
И в угода на теб понякога преигравам
Признавам, искам да го израсна,
Като омаляла дреха
Давам си сметка,
Че чуждите щения са смешна утеха
А и кой ли измисля вместо нас ценности,
Кой определя закономерности?
Та те имат зъб на всичко свободно
Разбират живота като „богоугодно“
Омръзна ми да съм отражение
Отвсякъде само лъжи, ограждения
Искам и право, искам и слово
Стига съм пила вашта отрова
Не желая да слушам, че така трябва,
Вашата „истина“ не ме грабва
Не ми трябва и хорската жалост
Когато моят живот отива на халост
Като мантра повтарям „ела щастие“!
А времето мери ли, мери с безучастие
Крещя си: „не мога, не искам“
Кой ли да чуе
Чужди молби произнесени всуе
Веднъж се събуждаш и виждаш,
Това е съдба съкровена
И питаш се, с какво е тя драгоценна?
Как можах най-главното да изпусна
И покрай другите себе си да пропусна?
Питам се, каква е файдата,
Че други запалват пред теб светлината
Другите вместо теб мечтаят
А твоите копнежи таят и таят
Що да сториш?
Всъщност сама съм виновна,
А не нечия воля злокобна
Да го призная, обаче, е много трудно,
Колкото и да изглежда абсурдно
Научих се вече да мимикрирам,
Да се нагаждам и да манкирам
Да живея някак си с чужда ценност
Дали не от душевна леност?
09 декември 2015
RSS: