Вербално изразяване на невербалното
Удивителният език на жените - да се говори без да се изговаря, да се чува недоловимото - изразява вниманието и специалния интерес към пространствения език, който е поезия, свят на вербалното изразяване на невербалното.
Вербалната форма на общуванeто за невербалното е представена в проекта „Съвършена“. Тази тема се превърна в основна за 2016 година. И именно в темата на годината предлагам да се разберат основните тези, теми и идиоми на този език.
Времето - това е тема за всяка жена. Никога не е лесно да се реализираш, особено когато не ти достига време.
Как в отредения ни времеви цикъл да получим своята достатъчност?
Как да рисуваме с мастило върху стъкло така, че образът да се съхрани?
Как да се научим да споделяме сила във всеки един момент?
Рисувам от живота си картина, за да имам нещо, на което да се наслаждавам, и при това искам да бъда добра,
в раздразнението си да намирам предмети, да ги хвърлям, да крещя, оставайки гола, но преструвайки се, че се прикривам...
Достатъчността и недостигът на време за една жена са в основата на нейното светоусещане и разбиране. Често жената привнася това в повествователен смисъл, обикновено под формата на допълнителна лексика. Сякаш спомняйки си за това случайно или във вид на аргумент, „когато се е получило разминаване с лунния цикъл“.
В допълнение, всяка жена носи в себе си способността за нерегулируемо регулиране на съществуването, споделяйки го с околните, превръщайки живота си в картина, която самата тя рисува. Разбира се, качеството на картината зависи от вътрешното състояние на жената, а може би в малка степен и от способността ѝ да рисува. Именно прегледът на това явление, наречено „животът на жената“, трябва да стане онова основно условие, към което впоследствие ще можем да добавим и някакъв еквивалент. Както, да речем, да си тръгваш и отново да се връщаш...
Да си тръгва, после да се връща
и отново да търси върху стъклото това, което само тя разбира.
Да идва и пак да се опитва да бяга, и общо взето да бъде жена, която понякога се укротява.
Да иска да рисува с мастило, но не и да се изцапа с него!
Но не е възможно да бъдеш жена и да не бъдеш уязвима, и докато прозорецът е отворен, не ще спре да долита злият вятър...
И отново, ругаейки, да спира този постоянен въртел, пред който жената, ще не ще, се прекланя.
И пак да рисува с мастило, създавайки това, което за нея е красиво!
Живеейки по законите на противоречията, което всъщност представлява функцията на нашето време, жената се намира в постоянно търсене на нещо, за което може да „се закачи “, към което може да се привърже. И, по правило, това е доста хлъзгава опора, която няма основание, но към която се предявяват претенции. Изграждайки по този начин една виртуалната реалност, жената се е научила и да ѝ се възхищава, и да я отхвърля, но все пак това си остава функция на преклонението. Така, незабележимо, взаимодействието с времето се е превърнало в игра с него.
Игра с времето? Да откраднем нещо от времето. Не е ли така?
То ни краде живота и изобщо ни учи да крадем, защото постоянно всичко ни се струва малко.
То иска да живеем с това усещане! Така е по-лесно да ни възбужда, по-лесно е да ни управлява.
Колко сме откраднали от времето, колко много неща сме натрупали! И тъй всичко вече е умишлено предопределено за нас. Ние бяхме научени на изкуството да взимаме, но не и как да го използваме. Вече е трудно да го удържаме, остава само да се приспособим. Ти, който си ни научил на изкуството да крадем, научи ни и как да го използваме!
Времето има свои собствени закони на изживяване, и те могат да бъдат разпознати в различни точки не само на вселената, но и на нашата планета. Ако човек би могъл действително да възприема времевите процеси, той щеше да види, че животът му представлява постоянно състезание по теглене на въже. Този, който не е умее да го тегли, просто се хваща за него, и това създава в него усещането, че има нещо в ръцете си, че нещо взима. При това неговото определение не е нищо повече от едно приспособление.
Да определиш проблемите значи да се приспособиш отново! Все пак, в какво се корени проблемът? В това, че времето не спира! И най-интересно е, че времето ни позволява да се изолираме от самите себе си. Каквото и да вземем от времето, то престава да съществува. Тук нещата опират до фиксирането в паметта или наличието на нещо от миналото. А нали като дете си си играела с времето... Възрастните ти казваха, че си играеш с кукли. Просто всички са забравили кога за първи път са стиснали ръцете ти - ръцете на едно момиче. Спасиха те от детството, чупейки и изкълчвайки раменете ти, и, докато си чакала да извикат името ти, те са те поставили в кавички!
Ние не само се научаваме да участваме в нещо, от което не се нуждаем, но и не разбираме при това природата на това участие. По този начин ние се изолираме от самите себе си. Нашите действия са приспособени към законите на реакциите и отраженията; те имат свои имена и определения, зад които ние се крием сами от себе си. Често не умеем да опознаваме функциите на действията и по този начин пребиваваме извън тяхното съзнателно фиксиране. И дори интуитивната даденост на играта с времето, заложена от природата, е прекъсната заради ритъма на съществуването в същата тази природа. Този ритъм чупи най-важното - природата на съществуването на жените. И не просто чупи, но и осакатява, дори убива. А жените не само отдавна са свикнали с това, но и са намерили радост в своето пребиваване в този нарушаващ тяхната природа ритъм.
Ти си жена и търсиш това, за което знаеш твърде малко, в глупав порив нещо да определиш. В това отмерване на времето, в което не си се намерила, имаш нужда да се разсееш, да си тръгнеш, накъдето те отведат краката, да се оттеглиш, да се притиснеш към земята, или да стигнеш там, където морската вълна ще отмие всичко от теб. Застанала във водата до кръста, със скръстени на гърдите ръце, вдигни лице към севера, където са замръзнали звуците, дошли заедно с теб на този свят.
07 октомври 2016
RSS: