Ревност
Ревността е реакция, която може да се класифицира по най-различни начини. Това, което я характеризира обаче е, че никога не се обработва достатъчно от мозъка, тъй като импулсът или реакцията, наричана с понятието „ревност“, има по-голяма сила от силата на осмислянето й. Важно е да се знае, че ревността представлява не случаен, а развит във времето реакционен импулс в човешкия мозък.
Ревността е в най-меката си форма раздразнение, а в най-тежката – болест, тъй като ревнуващият няма нужната сила да разбере причината и съответните следствия. А реакцията към нея е в най-добрия случай „да забравиш временно, ако е възможно“, за да се избавиш от отровата и мъчението.
Основният проблем на ревността е това, че ревнуващият търси виновен, тъй като психологически не може да признае вината в себе си поради силата на афектната реакция. А усещането за недостатъчност е изразено във времето чувство, свързано с типа поведенчески характер. Преживяванията и поведението в ревността зависят от множество условия и ако човек не разполага с никакви други интереси, освен това зацикляне в отношенията, то това се превръща в сериозен във физиологично отношение удар, възстановяването от който е трудно, тъй като не е наличен път за отстъпление или някакъв заместник.
Ако хората си нямат доверие, следва да се запитаме: Защо тогава изобщо са заедно? Та нали всяка ситуация на ревност е провокирана и се определя от това, доколко човекът като цяло се поддава на провокации и доколко си дава сметка за това.
Помислете само с какво другарува ревността: с уговорките, заплахите, шантажа. Ако животът или всъщност мисленето на човека се изгражда по този принцип, то той неизменно ще попада в капана на недоверието към всички. Именно развиването на подобно недоверие се превръща не само в източник на реакции, но и в постоянен провокатор на ситуации, създаващи възможност на изявяването на това вечно натрупващо се недоверие. С други думи това означава пасивно да обучаваш себе си да живееш в състояние на недостатъчност.
Вярно е, че сме научени да гледаме към крайната цел, но всички вървим към нея по свой собствен път. Животът не бива да бъде граден по случаен принцип, защото това означава, че един ден всичко може да се провали, отново по напълно случаен принцип.
Да се обсъжда тази тема е, като цяло, безполезно: ако човек не гради живота си психологически, той е обречен да наблюдава всяко действие от перспективата на реакциите, а не на разбирането, тъй като в този случай вътрешните процеси, които протичат в него, не са му подвластни.
Единственият начин да се освободим от подобна зависимост е да пренастроим собствената си психика, но тук пред нас ще се изпречат натрупаните зависимости и боравенето с ценностите, върху които е бил изграждан живота ни до момента. Опитите ни ще завършват с едно „замазване“ на ситуацията, което в крайна сметка само ще пренесе проблема вътре в нас. Единствено монотонната работа над себе си като цяло и подобни ситуации в частност могат да доведат до възможността за контрол над собственото съществуване и поведение, ето защо всички ревнуващи трябва да се заемат именно с това.
Нека разгледаме следния елементарен пример: Даден човек се занимава със себеразвитие и казва, например: „Отивам на йога“ и с това предизвиква у останалите членове на семейството раздразнение. В действителност става дума за ревност към неговото време. Защо той иска да прекара времето си в някаква зала с други хора, вместо с мен? Това означава, че, когато угаждаме на собственото си его, ние развиваме ревност към поведенческия характер на онези, с които искаме да прекарваме времето си.
Дори отказът да отидеш с някого на кино често предизвиква ревност, тъй като той сякаш казва: Явно намираш нещо по-интересно и по-хубаво от това да бъдеш с мен. Налагаме си взаимно маса условия, всяко от които постепенно натрупва потенциал за ревност. И всичко започва с неумението да разпределяме правилно времето си. Това води до появата на случайни навици, които стават закономерности, а подмяната им е риск за отношенията. Когато станем зависими от нещо, което не можем да регулираме, това обхваща цялата ни същност.
На преден план тук, разбира се, идват сексуалните отношения. На един му омръзва „пъпкуването“, друг получава някакъв съвет, трети попада в ситуация на възможно отклонение. Но всичко това се свежда до неумението да разпределяш времето си, от една страна, и да проиграваш в секса идеята за любовта, от друга. Не е ли ясно, че ако не развиваш нещо в себе си, то ще увехне и у теб ще се появява отново и отново необходимостта от нещо свежо? Замислете се само за отношенията на хората преди момента, в който започват да живеят заедно. За тях всяка среща е празник! А след това тези срещи се превръщат в бит и от него зависи доколко всеки ще се поддава на своята зависимост. Разбира се, всичко това не са заключения, а разсъждения, но ако човек не се научи да има и да се обляга на своите разнообразни интереси, у него ще се появи зависимост, която винаги ще очаква измяната.
08 януари 2017
RSS: