Крайност
Крайността е инициатива, която изисква допълнителни уточнения. Тя произхожда от вулгарната двусмисленост, в която постоянно се намира мозъка. А тъй като дуалността в съвременния свят се изразява в реакционността на самия човек, то това може да бъде признато за „народно състояние”. Така човешкото съзнание, колкото и това да ни се стори странно, не е дуално. Дуална е неговата форма на мозъка.
Съзнанието е онова, което контролира и двете полукълба на мозъка. Ако човек не разбира или не умее това, то той просто няма съзнание и той следва крайност, която като стена отблъсква човешката неконтролируема менталност ту в едно, ту в друга посока. Т.е. съвременният човек е създател на крайности, дори ако неговото съзнание се намира в промеждутък, той няма осъзнаване на това, което също само по себе си е крайност. Само че в дадения случай това е крайност не по ширина, а по дълбочина.
Този тип крайност е още по-опасен, тъй като изразява съзерцателната дълбочина, шлифована с интелектуален блясък. Именно тези хора измислят вулгарните закони на живота в условията на крайности. Тяхната способност да се въздържат от примитивни крайности създава условия и задачи за задържане на едни крайности по отношение на други. В резултат на това се образува общество, лишено от всякакъв смисъл, където безпокойството се създава от крайни мнения, отрицаващи всичко духовно. По този начин мнение, снабдено с крайни мисли, не може да бъде обективно, тъй като в него няма дори опит за анализ.
Онези единици, които удържат себе си в крайности, без да бъдат погълнати от тях, са отражение на същите тези крайности. Те са принудени постоянно да удържат себе си в този непроявен за човека свят. Крайността е особено условие, което дава на хората усещане за реалност на времето, в резултат на което човек мистифицира своето пребиваване, губейки се в линейност. И този, който се придържа към крайностите, никога не познава обема. Тъкмо той е онзи, който е захвърлил крайностите в дълбочина.
Онези пък, които периодически се хвърлят в крайност, още могат да дойдат на себе си след поредната грешка, най-важното е да има условия да съхраниш себе си, макар и за кратко, в чиста потенциалност. Главното за възпрелия се е да не се хвърля в преобразуване, което в природата на крайностите винаги ще бъде разрушение.
Повдигането от моя страна на тази тема в блога е напомняне за пространството на периферните действия, определящи светските интереси.
22 юли 2010
RSS: