Митът за бойните изкуства
Във вида, в който се намират днес, бойните изкуства на 80% нямат нищо общо с „бойното“ и на 90% – с „изкуството.“ За да поместя дадената тема в блога си, аз не бях подтикнат толкова от личното си отношение към темата за бойните изкуства, колкото от отношението на хората и държавата към образованието.
Бойните изкуства представляват определен бранд, който е необходим на бизнеса и държавната власт, за да могат да контролират и възпрепятстват формирането на дисциплина в съзнанието на хората. Реално всеки човек, който започва да се занимава с „подобни“ бойни изкуства, отначало не само, че въобще не разбира какво те представляват, но дори веднага се опитва да привнася един или друг тип агресия в тях.
Ако сметнем, че бойните изкуства са нещо истинско, то би следвало те да учат човека как да преодолява своето непостоянство и недисциплинираност и как да въвлича себе си в даден акт на творение, а не да усилва своите болни фантазии за това как ще победи някого. Същността на бойните изкуства е свързана със съзнанието и концентрацията, т.е. качества, за които съвременните хора не знаят и в 70 % от случаите не умеят да ги развиват. В днешно време бойните изкуства представляват едно частно изобретение на хората, които се опират на своя Аз и своето Его, и които се крият зад някакви традиции или линии.
Днес всеки човек, който започва да се занимава, е неспособен да анализира егрегора, в който попада, до момента, в който той вече не е усвоил някакви технически навици, които да му дават реално преживяване за това, че усъвършенства себе си в нещо. Такъв резултат може да се постигне не по-рано от 10-15 години, и то при условие, че е бил избран верният метод. Но, тъй като отношенията веднага се строят на ниво учител – ученик, то на първи план излиза вярата, която се основава на подчинението чрез физическа сила, а не на изкуството да се обучаваш
Следователно, учителят не се възприема като интелектуален обект, а като физически, който от своя страна също е преминал пътя на подтисничеството. Излиза, че бойните изкуства не са развиваща се структура, а репресивна форма за наказание на човек без да има защо. В резултат на това, повече от 60% от занимаващите се вместо да развиват своята воля (било то и на елементарно ниво), я потискат. В условията на съвременния свят, когато човек не само не успява да осмисли своите действия, но освен това се намира в едно хаотично развитие и не следва разбираем за него метод, той или просто се превръща в стока, или реализира своите непознати и непреработени емоции, чиято основа се явяват страхът и агресията.
Независимо от формата, под която се предлагат един или друг вид изкуства, човек винаги ще продължава да изразява това, което е получил по природа, и което реално се побира в една шепа. Оттам вече, на който шепата се окаже по-голяма, той е и по-силният.
Даже човекът, който се прикрива зад някакви високи принципи и се занимава, например, с Тайдзи-цюан, наричайки го бойно изкуство, би изглеждал смешно в очите на представителите на всички останали бойни изкуства, което вече би показало отношението на един занимаващ се към друг, т.е. определена нетърпимост.
Всъщност, занимаващите се с Тайдзи-цюан от позицията на бойно изкуство, наистина изглеждат смешно, тъй като процесът по построяването на пропорцията, необходим за протичането на правилните потоци от енергия по тялото, трябва да отнеме 10 години. А за да се научим да управляваме тези потоци и да придобием истинска мощ, а не да се занимаваме с някакво кривене под названието „вътрешно изкуство“, трябва да изгубим още десет години.
Подобно отношение към бойното изкуство е показало и айкидото, където някакви по-интелигентни хора са започнали да ласкаят себе си с факта, че могат да причинят (освен на своите ученици и на тези, които могат да изплашат със своето присъствие) на някого нещо. Тук не си заслужава да се споменава величието на Уешиба – основателят на айкидо, защото това, което той е постигнал не лежи в основата на учението на тези, които днес изучават това изкуство.
Същото се отнася и за последователите на безстрашния Ояма. Те не само, че няма да разберат същината на неговото учение, ами ще забавляват себе си и останалите като повреждат мозъка и телата си. В резултат на което, те ще прекарват в мъка своята старост, която при тях обикновено настъпва на четиридесет години. Характерен пример е великият френски представител на стила Киокушинкай – Доминик Валера (Dominique Valera). Какво да говорим тогава за всички останали видове карате!
Легендата за Фунакоши, който на смъртния си одър казал: „Най-накрая разбрах как трябва да се удря!“, би трябвало да спре развитието на карате като такова и да предпазва хората от това да се занимават с него. Дори самият Фунакоши дълги години е използвал удар, който не му е бил ясен, тогава какво точно правят всички останали, чието разбиране за удар най-често се свежда до момента, в който „удряш някой във физиономията!“ Желанието да удариш някого по мутрата присъства в почти всеки обикновен подрастващ или мъж със слаб интелект. И това е съвсем разбираемо, защото това е емоция, която управлява съзнанието. При това положение, може да се каже, че днес в 90% от хората, които се занимават с „бойни изкуства“, изцяло присъства злобата, агресията, егоизма и нереализираността на собствения им Аз.
Отделно от всички останали бойни изкуства стои борбата, която би могла също да се смята за изкуство, тъй като при нея е много трудно да направиш нещо без реална техника. Аз лично не бих я нарекъл бойно изкуство, защото борбата на първо място формира основата на личността, в резултат на което злобата и агресията отстъпват място пред волевите качества. Всъщност, борците действително са най-интелектуалните хора в това съобщество, въпреки че те не се крият зад „префърцунени“ думи.
Съществуват и много други, така наречени „ритуални изкуства“, които са се сформирали в защита на духа. Те наистина представляват изкуства, но само за някои групи от хора, които действително разбират пространството и вярват във висши сили. Такива видове изкуства като: египетската Себекха (Sebekkha, Crocodile Spirit), гвинейският Пеул, бразилската Капоейра, индийското изкуство на бой с пръчки Силамбам-Нилайкалаки и индонезийският стил Пенчак-Силат, представляват дълбоко космогонични системи, които следва да се разглеждат от най-различни страни. Това обаче е в доста голям разрез с разбирането за философията, митологията и културата на народите, които са създали тези изкуства.
Така че, създаването на съвременния мит за бойните изкуства не бива да се бърка с космогоничните системи на будизма и даоизма, от които се смята, че са произлезли. Да оставим шаолинските монаси да продължават да се занимават със своята гимнастика и да изгасят и последните огнища на съзнание в своите глави. Не е редно да наричаме това изкуство, още повече бойно. Не е ли наистина смешно, когато начинаещ боксьор още на третата секунда побеждава шаолински монах? Излиза, че в днешно време победител се явява не този, който е по-развит, а този, който е по-луд. А нима това са бойни изкуства? По същата логика значи можем да наречем разни убийци и терористи „майстори на бойните дела“...?
04 юни 2010
RSS: