Виртуален тур в Санкт-Петербург – алхимичната столица на Русия
— с Елена Берлинска
Трудно може да се оспори факта, че земята, на която живеем е многолика и многообразна. Могат да се намерят места даряващи на човек енергия, други, които са на покоя, а има и такива – на енергиен застой. Съществуват, обаче, и определени места, които се явяват точки на трансформация.
В Русия има много места, свързани с някаква определена енергийна съставляваща, която преди всичко представлява напълването. Но пък, няма по-силнa, изкуствено създадена алхимична лаборатория от Санкт-Петербург, където древните знания лежат, от една страна на повърхността, а от друга, до такава степен са скрити зад обичайни символи, че разбирането за тях и възможността да бъдат използвани, са достъпни за много малко хора.
Ако разгледаме Санкт-Петербург през деня, както обикновено правят туристите, то у нас ще предизвика възхищение замисълът и точността на линиите и перспективите, изяществото на дворците, грандиозността на архитектурните ансамбли, тържествеността и величието на пълноводната Нева и нейните гранитни брегове... Пристигналите тук с право смятат, че са били в един от най-красивите градове в света.
Но ако излезем да се разхождаме по улиците на Санкт-Петербург през нощта, тогава дълбоко вътре в нас, а не пред очите ни, ще възникне на преден план един съвсем друг образ – не по-малко прекрасен, но далеч не толкова разбираем и безобиден. Като че ли времето се променя, всичко наоколо придобива тайнствен и мистичен отенък и буквално оживяват всички древни тайни.
Особено ясно това се усеща от творческите натури, притежаващи повишена възприемчивост и чувствителност към по-финия свят. Стотици поети и писатели, композитори и живописци са запечатали в своите произведения прекрасният и страшен облик на „Северната Палмира“. Самата атмосфера на Петербург, приказна и сюрреалистична, ги е карала да се обръщат към страната на живота, която била скрита от обикновеното възприятие. В Санкт-Петербург е много силно съединяването със свръх-честотната енергия на небето – същевременно самата земя е несигурна и неустойчивата блатна почва не дава сила и опора.
Тук пред човек, като че ли сами по себе си, застават въпросите за живота, смъртта и смисълът на това защо се намираме на тази планета, и той започва да търси отговорите им, задълбочавайки се във философски разсъждения и мистични практики. Градът някак си притегля хора, които са предразположени към духовно търсене. Затова не е странно, че именно с Петербург са свързани съдбите на много философи.
И именно в Петербург се е разкрил таланта на много писатели-мистици, един от които бил и Достоевски. Той много осезаемо усещал колко тайнствено и фантастично е това място. Ето редове от неговите спомени: „ Признавам ви, че Петербург за мен, не знам защо, но винаги е представлявал някаква тайна. Още в детството си, когато бях изгубен и захвърлен в Петербург, аз се боях от него по един особен и специфичен начин.“
Петербургчани съвсем естествено се замислят, защо точно на това, далеч не най-удобното място за живот, е било решено да се строи такъв огромен град. Действително, климатът тук е влажен и сумрачен (само 60 слънчеви дни в годината), блатисто е, има постоянна заплаха от наводнения и вятърът е пронизващ. Всички тези условия са напълно достатъчни, за да бъде разположено пристанището в един по-перспективен и силен район. И най-удивителното в този случай е, че столицата на държавата била преместена на самата му граница.
Наистина, както винаги, много догадки лежат на повърхността и в същото време, далеч не са еднозначни. Нека да разгледаме официалния герб на Санкт-Петербург. Първото нещо, което се набива на очи е сходството и символните различия с герба на Ватикана. Пространството на града винаги е носело едно и също име, както и Ватикана – Святата Земя или Новият Рай. Защо? Да оставим хипотезите за след това, но фонът на гербовете и на двете е червен, обаче върху този на Ватикана (градът на Свети Петър) има два кръстосани ключа (което би могло да символизира преминаването в Царството Небесно), а при Санкт-Петербург – две кръстосани котви, което говори за необходимост от усилия или по-скоро от колективно усилие за придобиване на желания резултат. И ако ключът може да се завърти и от дете, то котвата трябва да се тегли от цяла група хора – „У нас туй Царство Божие със сила се пази“ – говорел Петър I.
Има и други сходства и различия, но те повече се отнасят до държавата – господството на църковната или светската власт, и повече са свързани с историята, макар че по принцип дават картина за цялостта, но нямат нищо общо с нашата непосредствена задача, която е да проследим възможността за определени алхимични преобразувания на въпросното конкретно място.
Въпреки, че си заслужава да се обърне внимание и на Императорската корона, „оглавяваща“ гербът – империята, в крайна сметка, не представлява толкова царство, колкото определено съобщество, което работи над задачите... Засега нека запомним 3 отправни точки: усилието, тайната и Светата Земя (тя нали е Новият Рай, Новият Амстердам, Северната Венеция и Северната Палмира, градът на Свети Петър – и зад всяко наименование, стои огромен пласт от история, символика и енергия).
А сега нека да пробваме (може би леко хипотетично и в недовършен вид, но напълно доказуемо) да разгледаме следните въпроси:
- Защо е трябвало тук да се строи град?
- На кого е било нужно това?
- Кой е бил инициаторът? Кой и какво е вложил в него? За какво?
- И по-нататък е възможно и да се приближим още малко към разгадаването: как можем да използваме всичко това за своето преобразуване? Или как това ни използва?
Несъмнено, мястото за града не е било избрано случайно. Ако разгледаме въпроса за разположението на Санкт-Петербург от гледна точка на географията и историята, то може да попаднем на любопитни факти. На земното кълбо съществува един уникален меридиан, преминаващ през пирамидите в Гиза, великите африкански разломи и Киево-Печорската Лавра (всички тези места са достатъчно значими за човешката история).
Този меридиан минава главно през сушата, докато останалите меридиани, в по-голяма степен, преминават по вода. Той също така не засяга и движението на литосферните плочи. И когато през 1884 година се обсъждал въпросът за приемането на нулевия отправен меридиан, група видни учени спрели своя избор на линията на Гринуич – по политически причини ( и само Чарлз Смит, един от членовете на комитета, доказал, че нулевият меридиан трябва да бъде този, който минава през пирамидите в Гиза).
Преместването на нулевия меридиан през пирамидите в Гиза, позволява да се отбележи един много интересен факт: координатите на свещените места по земята придобиват определена подреденост и се разполагат по дължина, която е кратна на 10 градуса: Лхаса – 60, Тула в Мексико – 130, Тихуанако – 100, Кентърбъри – 30 и т.н. Така възниква една строга геометрична рисунка на местата, свързани с вътрешната и външната алхимия.
Неотдавна стана ясно, че въпросният меридиан все пак е бил нулев по отношение на направените спрямо него проекции на древни карти с точни изображения и зелената, по онова време, Антарктида. Най-известната от тях била съставена от Пири Реис (Хаджи Мухидин Пири ибн Хаджи Мехмед) в началото на XVI век на базата на първоизточници от III–II хилядолетие преди н.е.
Както казахме по-рано, на същия този меридиан се разполагат великите африкански разломи и езера (днешната територия на Танзания, Замбия и Конго), откъдето, според повечето данни, произлиза историята на човечеството. Той преминава и през столицата на Древна Рус – Киев.
И именно на този меридиан, точно по средата на пирамидите в Гиза и Северният полюс, се намира Санкт-Петербург или конкретно – точката на Петропавловската крепост, първата постройка в града. Широкото разположение на града също би могло да е някакъв ключ, но това е още по-трудно доказуемо за критично настроеният човек. Работата е там, че ако се постави идеалният човек на Леонардо да Винчи в центъра на Земята на тазовите кости на лотоса – така че, неговото теме да докосва северния полюс, ще видим, че Санкт-Петербург се оказва точно на паралела, чиято проекция преминава през центъра на главата – аджна чакра в йогата или ниван гун в даоистката традиция. Или по-точно казано, София и целият Балкански паралел ще бъдат на нивото на гърлото (вишудхи или кармичният център в гърлото), а Йерусалим на нивото на сърцето.
Част 2
Съгласно геоложките изследвания, в района на Санкт-Петербург се свързват големи участъци от земната кора – Източно-Европейската (Руската) платформа и Балтийският щит, което е съпроводено от зоната на дълбоките разломи в почвата. Съгласно събрания статистически материал, това не винаги се отразява положително на здравето на тези, които обитават тази местност, но дава допълнителна енергия за усилването на различни енергийни и психологически качества на човек.
Оттук следва, че територията, на която е разположен Санкт-Петербург, се явява определено място на силата, подпомагаща алхимичните преобразувания и точно тук се намират най-силните точки на трансформация, чиято активация довежда до зараждането на нещо ново на планетата.
Но кой всъщност се явява истинският вдъхновител на плана за постройката и кои са били изпълнителите, владеещи едва някаква част от информацията? С каква сила били свързани тези хора-идеолози? И, най-главното, какви били целите, които преследвала и продължава да преследва тази сила, която успяла да построи, „по план и въпреки естеството си“, град на тази земя и успяла в най-кратки срокове да го превърне в столицата на огромна държава? Вероятно самото търсене на отговорите на тези въпроси ще подтикнат към разбирането за това как по-добре да се използва тази сила, чиито спътници са станали жителите на Санкт-Петербург.
Ако говорим за това кога е възникнала идеята за строителството на Санкт-Петербург, то по всяка вероятност това се е случило по време на Великото посолство (пътешествията на Петър I и неговите приближени в Европа през 1697–1698 година), след посещението му в Англия и Холандия – крепостите на масонството по онова време. Тогава била насрочена и бъдещата Северна Война (преди посещението на Англия погледът на Петър винаги бил насочен на Юг и към завоюването на изхода към Черно море).
Идеята за построяването на този град винаги се е приписвала на Петър I, който по силата на своите възможности бил главен участник във всяко дело или в противен случай, то просто не можело да се случи. Действително, за всички първоначални планове на града, всички постройки и символиката бил отговорен именно Петър I, но той, разбира се, не бил сам.
Видният „идеолог“, който построил града на брега на река Нева, представлявал своеобразен руски Мерилин и същевременно приятел на Петър I – Яков (Джейкъб, Якоб) Брус, който бил потомък на шотландския крал-тамплиер Робърт Брус (1306–1329), дал убежище на ордена на тамплиерите в своите земи, който по това време бил преследван на континента. Тамплиерите успели да се слеят с масонските ложи чак в Шотландия и фактически пренесли своята дейност под закрилата на масонството, като по този начин избягали от преследване и успели да съхранят своите знания.
Тъй че, доста ясно би могла да бъде проследена връзката между Египет-Кабала-тамплиерите-масоните-Санкт-Петербург. В тази приемственост е вписана и още една, търсеща навред знания, група – келтите, чрез Шотландия и Ирландия (братът на краля Робърт Брус бил крал на Ирландия). Всъщност, изследването на тази приемственост не се явява цел на нашето лирично отклонение, въпреки че в Петербург тя изобщо не е скрита: просто можеш да се разхождаш, разглеждаш и попиваш.
Но нека да се върнем към Якоб Брус – известно е, че за тамплиерите кръвта била изключително важна за предаването на знания и неговото име винаги било забулено от орела на тайните.
Неговата официална биография звучи така: заедно със своя брат Роман, той бил извикан на 14 годишна възраст в Юношеската войска на бъдещия Император. След участието си в Азовските походи на княз Голицин, Брус преминал на страната на Петър I, с когото заедно са потушили Стрелецкия бунт.
Не е ясно къде и как Якоб е получил всестранното си образование, но е известно, че неговият пръв научен труд бил посветен на картографията. Той успял да състави карта на земите от Москва до Мала Азия, която била представена на Петър I през 1697 година. В следствие на това, още тогава е било възможно той да знае за свойствата на меридиана, на който не много след това бил и разположен Петербург. А това означава, че мястото за изграждането на града не било избрано случайно.
Известни са и трудовете на Брус по астрономия, астрология, физика, математика, химия и медицина. Той влязъл в състава на Великото посолство и същевременно се задържал в Англия по-дълго от всички останали, където всъщност се намирал в тесни взаимоотношения с Исак Нютон. Този учен сформирал основните закони на класическата механика, теорията за светлината, независимо от Лайбниц разработил диференциалното и интегралното изчисляване, освен това приемал алхимията и окултизма за основно дело в своя живот. Нютон бил масон и, още повече, според някои данни се смятал за Великият Магистър на Ордена. Официлано Великият Магистър на шотландската ложа бил Кристофър Рен (1632–1723), архитект и математик, автор на проекта за новата катедрала на Свети Павел в Лондон – с него Петър I и Якоб Брус се срещали нееднократно и именно той ги представил на Исак Нютон. Доста голяма е вероятността, тясното взаимоотношение между Нютон и Брус да се е отнасяло именно до магията и, до известна степен, създаването на ново пространство за трансформация – нов град. Известно е, че тяхната кореспонденция е продължила до самата смърт на Нютон през 1727 година.
По данни на руския историк Никитин, в няколко ръкописа пазещи се в Обществената библиотека на Санкт-Петербург, е посочено, че цар Петър I и Якоб Брус били приети за тамплиери. И за двамата станали достъпни тайните магически знания от предишните векове. Впоследствие Якоб Брус сам станал Велик Магистър. Вероятно, орденът на тамплиерите бил заинтересуван от енергията на мястото, на което бил построен Санкт-Петербург.
Северната война започнала малко след като Великото посолство се върнало в Русия. По време на престоя си в Англия, Брус изучавал не само тайните науки, но и артилерията, при това доста успешно. В хода на войната бил произведен във фелдмаршал и основните артилерийски победи били осъществени под негово ръководство. Например, неговата войска завладяла крепостта Ниеншанц, която се разполагала на територията на днешен Санкт-Петербург.
След войната, Брус бил доверено лице на Петър и много пътувал зад границата в търсене на различни рядкости, които се докарвали в новата столица; завеждал типографските дела; издал първия астрологичен календар; основал три астрономически обсерватории и навигаторска школа в Сухарева кула. Там, според слуховете, пазел „чернокнижията“ – трактати, съдържащи древни магически знания. Неговият брат Роман Брус (също тамплиер по кръв) станал първият обер-комендант на Санкт-Петербург. На Брус, независимо от непримиримия характер на Петър, му се удавало да изказва по безболезнен начин своето мнение, противоречащо на волята на императора. В действителност, единствено той не подписал документа за изпращането на царския син Алексей в затвора.
Преданието гласи за необикновените способности на Брус, че когато бил в добро разположение на духа, той ходел по вода и възкресявал мъртвите, а също така можел през горещ ден да замрази малко изкуствено езерце и да се пързаля със зимни кънки по него (наистина, съществува и друго мнение, че за тази цел се използвал преди това приготвен лед, който се съхранявал в избата), освен това умеел и да лети. Всъщност, семейния му живот не може да се нарече щастлив – двете му дъщери умрели на младини, а после починала и горещо обичаната му жена, след чиято смърт Якоб Брус започнал да води аскетичен начин на живот. Причината за неговата смърт през 1735 година станал, както твърдели съвременниците му, неуспешен магически опит. При описанието на вещите на покойника били отбелязани индиански предмети на силата, книги на глинени плочици, а в официалните му писмени документи, идентифицирани вече по наше време, имало чертежи на летателни апарати. Брус бил погребан в Лутеранската църква в Москва, неговите останки били ексхумирани и предадени в антроположката лаборатория на Михаил Герасимов, откъдето по неизяснени обстоятелства изчезнали.
Но да се върнем към Санкт-Петербург – неговата геометрия и идея. Планът на града бил нарисуван от Петър I съвместно с архитекта Леблон. Особеността в архитектурата на Санкт-Петербург се явява определената премислена геометрия, подредбата в застрояването (ритъм), съразмерността на градските ансамбли (пропорция), отчитането на влиянието на мрачната природна среда (ос) и чак след това – хармоничната полифония на различните архитектурни стилове.
Но за начало, както е било винаги при „масоно-тамплиерите“, в проекта били заложени няколко символа. Първият от тях – окото на Хор (окото в триъгълника, това е Всевиждащото око или Лъчезарната делта), явяващо се древен символ на съзнанието. Между другото, даденият символ се среща в архитектурата на още два града, разположени в неподходящи за живот места, но превърнали се в процъфтяващи градове – Амстердам и Ню Йорк. Окото понякога заменя вписаната в триъгълник окръжност. Знакът символизира масонския подход към живота – да направиш нещо, което да накара Господ да обърне внимание на теб и дадената структура.
В Санкт-Петербург въпросният символ се среща два пъти. Първият триъгълник се образува от Невски проспект, Вознесенски проспект и Садовая улица, или река Мойка в основата, с окръжност във вид на фонтан пред адмиралтейството, вписана в този триъгълник. Вторият триъгълник с око е любимото място за отдих на Петър и неговото обкръжение – остров Нова Холандия. Точното разположение на символиката може да се наблюдава на аерофотоснимка.
Бернар Симон
Швейцарският архитект Бернар Симон е едно от знаковите имена в историята на Петербург, а още повече на алхимичния Петербург. Той живял през XIX век и се появил в Русия по времето на управлението на Николай I. Завършил Художествената Академия в Санкт-Петербутг.
Ако обърнем внимание на фасадата на сградата на Академията, ще видим, че е украсена с масонски символи, които малко или много говорят за някой външен човек – пергел, триъгълник и други символи, които са характерни за живописците и архитектите. Отделно внимание трябва да се отдели на сфинкса срещу входа. Сфинксовете се появили тук след основаването на масонската ложа „Умиращият Сфинкс“ под ръководството на вице-президента на Академията Лабзин. Една от версиите за значението на сфинксовете е тяхното символично изображение на природата.
Дълго време Академията била център на петербургското масонство и във връзка с швейцарския произход на Бернар Симон, е уместно да си припомним, че след разгрома на ордена на тамплиерите в началото на XIV век във Франция, не многото оживели рицари избягали в Шотландия и Швейцария, взимайки със себе си знанията, намерението и активите, които превърнали след това в пари. Показателно е, че до този момент Швейцария била бедна страна – имало само гори и планини (дори хлябът не стигал), нямало транспортни пътища, нямало море и изведнъж там много бързо се развили професиите и сферите в бизнеса, изискващи огромни вложения: часовниците, шоколада, лещите и банките.
Всъщност, първата банка се намира в префектурата под името Сион – още една следа от тамплиерите. Сион е планина в Йерусалим, на която стоял храмът на цар Соломон, който фактически бил целта на тамплиерите, а след това и на взаимствалите много неща от тях, масони (само, че целта била съзиданието на храма, който обаче не бил външният на планината, а този в душата). Храмът на идеята и мъдростта, който е трябвало да засияе над света и да стане посредник между човека и Бога (или духовно-смисловото пространство). Между другото, списанието, което се издавало от масоните под ръководството на Лабзин, се наричало „Сионски вестник“.
Ако се разгледа значението на думата масон, то не е трудно да се забележи, че най-важният след архитекта (Бога) на всяка постройка, се явявал зидарят (масонът). А ако пък е и свободен, тогава ще бъде Свободен зидар – франк-масон. И изобщо не е странно, че академията, възпитаваща архитекти, е станала център на масонството в Русия.
Между другото, освен построяването на личен храм, другата важна цел, без да навлизаме в подробности за масонството, е станала усъвършенстването на света. Тази идея е изходила от предпоставките за това, че Господ нарочно е създал света несъвършен, оставяйки на хората част от работата, за да могат те да станат негови съратници и съ-творци.
Съответно, типичната масонска професия е архитект или художник. До 1917 година, практически цялото основно застрояване в Санкт-Петербург било осъществено от архитекти-масони.
Интересното е, че в момента на появяването на талантливият швейцарски юноша-архитект, когото изпратили да се учи в Русия, масоните били в немилост. Официално ложите били закрити през 1822 година, а дейността им станала още по-тайна. Провеждали се събрания на членовете, водела се кореспонденция със западните им братя, но набиране на нови такива практически не се осъществявало. Активна просветителска дейност, както при Екатерина II и Алекснадър I, също не се провеждала, но масоните продължавали да играят огромна роля в развитието на Русия. И един от най-известните членове на братството, който посещавал събранията на ложите, станал точно Бернар Симон.
Стилът, който той си избрал за работа, по-късно бил наречен псевдо-историзъм. Избраната от него епоха, в рамките на този обширен стил, е Ренесансът. Като художник и архитект, той е достатъчно многословен. Неговият почерк представлява определено изобилие от символи (разбираеми за съвременниците) и използване на своеобразна естетика, напомняща приказна гора, където всичко е красиво и успокояващо, но някак си се губи смисъла... Понякога е подобно на това да попаднеш в сън.
Не се занимавал с нищо особено в Санкт-Петербург, както и на други места в Русия, а сам самичък – основно преработвал и доработвал, взимайки за основа ту една, ту друга леко разбираема на пръв поглед идея, та чак се превърнал в академик, съдейки по съвкупността на работата му. Забележителното в неговата естетика е, че не присъства дисонанс, но зад нея, като че ли стои нещо зловещо и разрушаващо, още веднъж ще кажа, като в някои сънища.
Една от най-известните негови работи е Юсуповският дворец. Забележителното е, че именно в тези интериори се е замислило и осъществило убийството на Григорий Распутин, въпреки че това се случило 16 години след смъртта на самия Симон.
Измежду съхранилите се негови работи в Санкт-Петербург, ще отбележим частично запазените интериори на Юсуповския дворец и Дворецът на Шувалови-Наришкини на улица Италианска 39. Той не е бил разрушен благодарение на това, че през съветско време е бил музей на благородническия бит и дом на печата (където по-късно се установили напълно разгромените обериути). От 1965 година, в тази къща се намирал Домът на Дружбата и мира с народите от чуждите страни. Сега там се планира да се създаде музей на Фаберже.
Както виждаме, периодът на най-голямата активност на Симон е свързан със смяната на характера на дейността на масоните в Русия – въздействието върху пространството и времето не било директно, както по-рано, а по-фино и скрито и това продължило през цялото време на царуването на Николай I, та чак до „затоплянето“ от идването на Александър II, когато масоните отново започнали да действат съвсем открито.
Дейността на Симон в Русия се дължи на още една тенденция – по-активното въвличане на руските благородници в живота и своеобразната мода на Швейцария. Би могло да се каже, че в контекста на руско-швейцарските отношения, Симон представлява една доста знакова фигура. Благодарение на него, руските благородници са започнали активно да посещават швейцарските курорти – в частност, във впечатляващия по красота и образцов по отношение на качеството Бад Рагац, построен тъкмо по проект на архитекта.
Въпроси и отговори
Бил съм заченат в Санкт-Петербург, но три седмици преди да се родя съм си „заминал“ оттам и съм се появил на бял свят в друг град. Какви точно ключови условия на Макрокосмоса се залагат в човек през утробния период? И какви в момента на раждането?
Добре е, когато си бил заченат на едно място и си се родил на друго, защото се намаляват кармичните привързаности. При раждането, най-важното е настройката на ритъма на външното дишане. В утробата ритъмът е на вътрешното дишане. Той се залага изцяло до 4 годишна възраст при момчетата, т.е. три 12-месечни периода, където първият се разглежда като периодът шън.
Защо Санкт-Петербург се е превърнала в „столицата на комуналките“? Как влияе на човек животът в комуналка „от стария фонд“?
Знаете ли, комуналката – това е определено психологическо понятие. Всъщност, всяка многостайна квартира представлява комуналка. Живеенето на различни хора в една квартира има много тенденции. И едно нещо е, когато хората са живеели в такива квартири във времената на Съветския съюз, а съвсем друго – в момента. Комуналката – това е един изначално философски модел на живеене, където задължително присъства определена специфична технология на взаимодействие или противодействие. Но, в крайна сметка, въпросът все пак е в мястото, където се намира къщата, животът на двора и на целия дом. Трябва да се разбира, че когато днес хората продължават да живеят в комуналки – това означава, че те или не искат да променят своите условия, или не могат.
23 август 2012
RSS: