Андите с Бен Челеро

„... Странно място. Когато стоиш насред пустия, сякаш нажежен от слънцето, каменен град, у теб се появява усещането, че си бил тук някога... много отдавна и може би не в този живот...”

Има места на Земята, които влияят на човека по необикновен начин. Първоначално не осъзнаваш това, но после, след като мине известно време, чувстваш, че в живота ти е настъпила важна промяна. Появява се неуловимо, едва осезаемо чувство, че си се докоснал до нещо вечно, и че оттук насетне животът ти не може да продължи постарому...

Великите пирамиди на Гиза, пазени от Сфинкса край бреговете на Нил, древногръцкият Акропол с величествените му храмове, загадъчният Стоунхендж, пещерните храмове на Китай, огромните каменни моаи на вулканичните Великденски острови... Ще можем ли някога да разшифроваме тези заключени в камъка знаци на вечността? Насред легенди и митове, археологически находки и научни догадки тези каменни съоръжения са безмълвно доказателство за миналото величие на древните култури и непреходната сила на земята, за силата на мястото, където те са били създадени.

Едно от тези места са Андите. Планина-великан с гигантски хребети, които на няколко масивни реда се губят в далечината на тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка на десетки хиляди километри, като заемат територията на няколко страни: Еквадор, Боливия, Чили и Перу.

В каменното си сърце Андите крият множество неразгадани тайни. И до днес местните жители почитат планината като обител на боговете и духовете-защитници. Обяснението за това е, от една страна, съвсем простичко – с планините е свързан целият живот на народа: планината им дава подслон, работа, храна и радост за очите. Има и друго обаче, което трудно може да се опише, нещо, което дава особена сила, както на мястото, така и на безбройните поколения индианци, израсли тук.

Предците на сакралния град

„Тиуанако, един от най-древните градове, оцелял днес под формата на руини, има за Южна Америка такова значение, каквото Теотиуакан за Мексико или Стоунхендж за Англия – именно тук, според мита, бил създаден Светът. Езерото Титикака, на чийто остров великият създател Виракоча се спуснал от небесата, за да дари хората с истинското познание, районът Куско, със столицата на империята на съвършените хора – инките, и свещеният град Тиуанако – заедно те образуват свещения център на Андите. Този град, разположен на границата на съвременна Боливия и Перу, може да се счита за ядрото не само на андийската цивилизация на доколумбовата епоха. Това е всъщност място, което няма аналог на планетата нито по своите географски, нито по своите енергийни характеристики – това е центърът на Земята, нейната матка” – разказва Бен Челеро, пътешественик, гид, изследовател на древните култури и автор на книги и статии за живота на местните народи.

Повечето учени смятат, че град Тиуанако е възникнал в 200 г. пр.н.е. и е просъществувал чак до IX век, като е достигнал върха в развитието си в периода между II и VIII век от н.е. Много изследователи правят също извода, че по-рано на мястото на Тиуанако е съществувала по-древна култура, датираща няколко хиляди, дори десетки хиляди години преди нашата ера.

Откъде са дошли тук предците на някогашните жители на региона на Тиуанако остава и до днес неразкрита тайната. Става дума за културата Чавин (ок. 1500 г. – 300 г. до н.е.), която навремето оказва значително влияние върху народите не само от региона на Тиуанако, но и на цяла Южна Америка; културата Наска(ок. 400 г. до н.е. – 800 г. н.е.), която проправя ритуални пътеки, оформящи причудливи геоглифи – стотици фигури, спирали и линии, разположени на 500 кв. километра камениста планинска площ, наречена също Наска; племето Аймара (400 г. – 1000 г. н.е.), което според устните предания имало способността да връща към живот органичната енергия и енергията на духовете на своите предци; културата Уари (500 г. – 900 г. н.е.), създала държава, която по мащаб си съперничела дори с империята на инките. Става дума за племената Чиму, Мочика, Кечуа и други андийски племена от Южна Колумбия до средно Чили, завоювани от инките през периода на XIII — XIV в. И накрая самите инки, една от най-високоразвитите култури на древния свят. Всяка от тези култури отделно и всички заедно оставили своя следа, застинала в каменните изваяния и културните постройки на древните андийски планини.

За разлика от мезоамериканските и северно-американските, културите на Южна Америка образуват един възел или дори по-скоро един организъм, в който трудно може да се отдели една култура от друга, затова по-лесно е да се вземе за ориентир самото място, чийто център е в зоната на град Тиуанако.

Тиауанако

Обвитото в легенди Тиуанако е разположено на около 4200 м. надморска височина, в платото Алтиплано, което е обградено от всички страни с пъстри планински била. Според разказите на живелите по тези краища, земята тук е пуста, сякаш заспала, почти като лунен пейзаж... В областта има много реликтови езера, солници, котловини и равнини, над които се издигат вулканично плато и планински масиви, достигащи до 1400 метра височина – планини върху планините...

Климатът на Алтиплано е много суров: дъждовният сезон продължава от ноември до март, а сухият – от април до септември... При такива климатични условия, разбира се, растителността тук е сравнително бедна и се състои основно от ниски дръвчета, храсти и диви треви, които служат за пасище на лами, алпака, мулета и овце.

Налага се следният въпрос: защо именно тук, на оскъдната почва на тези подоблачни висини, преди хиляди години се е образувал толкова мощен културен център, а езерото – най-голямото високопланинско езеро в света, Титикака, – се превърнало в място на поклонничество не само за индианските племена в продължение на десетки векове, но и за нашите съвременници от всички краища на света? Та нали в Южна Америка има много по-топли и благодатни речни долини, като например Амазония...

„Както показват разкопките на Тиуанако, свещеният град е бил построен върху друго, още по-древно, подземно светилище, което в даден момент престанало да изпълнява функциите си и изчезнало от повърхността на земята. Безкрайното пространство на дългите ниски тунели ни навежда на мисълта, че животът в тях протичал повече по хоризонтала, отколкото по вертикала. Каква може да е била причината за това? Един от основните отговори гласи, че по онова време (примерно до 3000 година пр.н.е.) жителите на земята зависели много повече от енергийното въздействие на Луната, отколкото на Слънцето, а това, от своя страна, се дължало на ъгъла на наклон на земната ос по отношение на планетите от нашата слънчева система и най-вече на центъра ѝ.

По показателите си тази пра-култура, обитавала подземния свят насред стелещите се хоризонтални енергии, трябва да е била „женска”, следваща матриархална организация на живота. Подобна култура можела да се зароди и съществува само там, където активността на земята влизала максимално във взаимодействие с луната. И главното такова място на земята, нейната матка, е районът на Куско, Тиуанако и езерото Титикака. В този район на планетата се формира събирателен тип енергия, лунният дъх на Земята, в противовес на Хималаите, където протича разсукване на слънчевото дихание. „Точките” на Южна Америка и Хималаите могат да се разглеждат като противоположни полюси на „енергийната матрица” на земята.

Зародилите се и развили се тук култури от „доинкския период” – Уари, Кечуа, Аймара и Мапуче – използвали силата на земята, за да поддържат и развиват способностите на жените да възприемат и трансформират лунната есенция в матката си. В архитектурния план на повечето създадени тук пещерни светилища били заложени енергийни закономерности, свързани с формата на съда или с пещерата като олицетворение на матката. Култът на матката се запазил в региона на Тиуанако чак до идването на инките и в инкския период получил нов мощен тласък за по-нататъшното си развитие. Основна заслуга в процеса на формиране на тези знания обаче имат не хората. Появата, запазването и развитието на знанията тук станало възможно благодарение на особеностите на самото място, т.е. на андийския свещен център.”

Там, където бил създаден светът

Земята на Андите не изгубила свещената си сила. За да разбере това, човек трябва да се докосне до нея в сърцето си, да усети диханието ѝ със стъпалата си, да почувства ритъма ѝ.

„Тиуанако... Странно място. Когато стоиш насред пустия, сякаш нажежен от слънцето, каменен град, у теб се появява усещането, че си бил тук някога... много отдавна и може би не в този живот, имаш усещането, че съзнанието ти просто не се справя с количеството невербална информация, постъпваща отвън. Този град е като отделна действителност. Слънцето изгрява иззад хълмовете, описва кръг около града и залязва във водите на Титикака, завършвайки дневния си цикъл.”

... Много много отдавна, в самото начало на историята, светът бил обвит в мъгла. И насред нощната тишина, над тъмните води на езерото Титикака, бог Виракоча създал слънцето, луната и звездите и ги повел към висините над езерните острови. След това, според легендата на инките, Великият Създател се насочил към свещените земи на Тиуанако, за да създаде там първия човек и да му предаде истинното знание (затова град Тиуанако се превърнал в pacarina, т.е. свещено място за инките – място, където било създадено човечеството). Могъщият Виракоча създал всички племена на Андите (всяко със свое собствено облекло, език и обичаи) и ги повел навън – извън пещерите и клисурите, извън дървесните стволове, към центъра на обитанията, определени за всяко племе.. Според легендата именно той предал на хората съкровеното знание и ги научил на земеделие и търговия, за да могат чрез тях хората да подхранват земята, да я ухажват и да взаимодействат със силите ѝ.

Езерото Титикака е разположено на 3812 м. надморска височина и, както вече споменахме, е най-голямото от всички високопланински езера на Земята. Дълбочината му достига около 300 м., а площта му надхвърля 800 кв. км., като повърхността на езерото е разделена между две страни – 60 процента принадлежат на Перу, а 40 – на Боливия. Това езеро с право се описва с множество пищни епитети: загадъчно, приказно, свещено, мистично... Не, тук не живеят подводни чудовища, ако разбира се, не се смятат огромните жаби. Тези същества са се приспособили към живота в студената (+10° С) солена вода и то дори на голяма дълбочина (до 120 м). Те нямат врагове – ако не се броят учените... Но не това прави езерото уникално.

„Водата в езерото е като жива. Изумително е – когато гледаш водата, у теб се създава впечатлението, че езерото няма дъно, усещане за едно безкрайно, почти космическо пространство, близко и родно, но същевременно странно.”

Възможно е тайната да е скрита в плътността на езерната вода – в състава ѝ се срещат океански соли, което, по мнението на някои учени, може да се приеме за доказателство, че по-рано то е било част от океана и едва след някакво съществено изменение на релефа, се е издигнало на такава огромна височина над морското равнище. Независимо дали това е така или не, тази жива вода създава незабравимо впечатление: „Тя е като родна, иска ти се да тръгнеш по повърхността ѝ, да живееш върху нея...” И върху нея действително живеят хора...

Върху безкрайната гладка повърхност на езерото са разположени десетки плаващи острови – 32 естествени и още 44 изкуствени. В строгия смисъл на думата островите не плават – те са направени от тръстикови стъбла, закрепени с корените си към дъното на езерото – дълбочината на тези места е не особено голяма, около 6-10 метра. Тръстиките растат, достигат повърхността и се подават отгоре – тук жителите ги „подстригват” и оплитат от тях нещо като черги или рогозки, които служат като земя. Жителите на плаващите острови периодично страдат от не винаги спокойния характер на езерото и очаквайки със страх поредното наводнение, вярват, че езерото олицетворява разказа за всемирния потоп – боговете вече веднъж са унищожавали високоразвитата цивилизация, обитавалата бреговете на езерото. Казват, че прекрасните храмове и свещените постройки на древен град дори днес могат да се видят в ясна лунна нощ на дъното на езерото. В деня на пътешествието ни не успяхме да ги видим, но пък руините от ритуалните постройки, изградени още във времената на инките на островите на Слънцето и Луната дори днес мълчаливо свидетелстват за миналото могъщество и високите постижения в зидарското изкуство на загиналата отдавна цивилизация.

„Титикака” в превод от езика аймара означава „свещен камък”. Този камък се намира в храма на Слънцето, на най-големия от всички острови в езерния архипелаг – острова на Слънцето. „Самото светилище на храма представлява неголяма тъмна стая-пещера, а този камък, който на пръв поглед по нищо не се отличава от обикновените камъни, е център на пещерата не само физически, но и енергийно, в миналото той навярно е служил като олтар. Самата пещера създава усещането за женска клетка, центърът ѝ, ядрото ѝ, около което е построена пещерата, е свещеният камък.”

В източния край на острова на Слънцето инките са моделирали дълга стълба от края на езерото до върха на свещен извор, който се спуска от най-отвесния склон в голям каменен басейн, облицован с безупречна каменна плоча, а оттук – обратно в езерото по два канала отстрани на стълбата. Според преданията водата от този извор връща младостта. Лечебните свойства на извора не са пресъхнали и до днес: срещу сравнително скромно заплащане местните жители с удоволствие помагат на жадните за подмладяване туристи да свалят тежестта на годините от плещите си.

Най-малкият от естествените острови на езерото Титикака, островът на Луната, по никакъв начин не отстъпва по значимост на най-големия. Независимо, че Слънцето е било главното божество на инките, Луната била почитана не по-малко. Ако Върховният Инка се смятал за син на Слънцето, то съпругата му била провъзгласявана за дъщеря на Луната, сестра-съпруга на Слънцето; в храмовете намираме нейни изображения – сребърни антропоморфни статуи. Доказателство за значението на Луната в живота на индианците е лунният календар, който инките използвали наравно със слънчевия, за да поддържат връзката си с центъра на галактиката. Някои индиански легенди разказват за времена, когато животът на хората бил напълно подчинен на Луната. Това били т. нар. времена на „лунните хора”. „Лунните хора” имали специални енергийни и духовни характеристики, които им позволявали да преработват енергията на пространството. За тази цел те използвали различни места на територията на високите Анди – природни „светилища” като град Тиуанако с подземните коридори и островите на Луната и Слънцето.

Върху „тялото” на района на Титикака (който включва Тиуанако, Куско и Мачу-Пикчу) двата острова, на Слънцето и Луната, представляват затворени енергийни центрове, единият от които, „лунният”, изпълнява задачата да генерира енергия, а другият, „слънчевият” – да я трансформира. Островите на Слънцето и Луната, двете „андийски спирали”, материализирали се в езерото Титикака, са нагледно потвърждение, че процесът на трансформация е бил главният вектор, спрямо който се изграждала андийската култура. Те изпълнявали на земята същата функция като яйцеклетката в организма на жената, т.е. били като органите, създаващи женската клетка.”

Това сравнение може да се разглежда не само като алегория, но и „буквално”, защото в Андите жената винаги заемала особено място – освен изпълняването на непосредствените си социални функции в племето – раждането и възпитаването на децата, приготвянето на храната и пр. – жената била пазителка на знанието. Природната способност на жената да възприема и трансформира с матката си енергията от космоса, я превърнала в незаменим участник в ритуалния живот на племето. В същото време не всяка жена давала такъв принос към племето си – всичко зависело от енергийните ѝ качества и от способността ѝ да се свързва по време на менструацията си с „лекия дух”.

„Енергийната особеност на кръвта като свещена есенция се крие в това, че тя лесно се усвоява от трите пространства – физическото, енергийното и духовното – и може да усили всяко от тях. Лекият дух се изработва като се завързва енергията в матката и след това се изтънява, докато тежкият дух просто не може да трансформира енергията и дори не се усвоява телесно. Затова жените, които не можели да преобразуват лекия дух в процеса на менструация, били използвани от обществото, тъй като се смятало, че те прибягват до груба енергия.”

Смятайки, че всички взаимодействия със силата на макрокосмоса са свързани у жената с енергийната активност на матката, в древността индианците използвали различни специални практики, за да създават устойчива циркулация на енергията в този орган.

„Една от специалните индиански женски практики, насочени към активирането на енергията в матката, било изкуството за сплитането на петте модела – това е изкуството на отделянето на петте вида енергии, които постъпват и се преработват в матката. На начинаещите се давали специални модели и така докато шиели, жените създавали в матката необходимото напрежение за връзването на енергията (плетенето включвало активна работа с крака). По-подготвените жени сами възпроизвеждали модела, който отговарял на състоянието им в съответния промеждутък на цикъла. Жената или девойката, която умеела да връзва подобни маточни възли и да регулира процеса на менструация в тялото си, била свързвана с Тайпи Кала – жената, която носела „силата в центъра” или „камък в центъра” (един от преводите на името на ритуалния център Тиуанако има точно такова значение), т.е. тя знаела как да се съединява с Центъра на земята и можела да събира, да поглъща съзидателната сила на Космоса.”

Друга практика била свързана с каменните ниши, открити на територията в „сърцето на Андите” – на островите на Слънцето и Луната, в Тиуанако и Куско и дори в храма на Слънцето на „изгубения град на инките” Мачу-Пикчу. Инките наричали тези каменни клетки аклахуаси и ги използвали за генериране на енергия с помощта на девственици. Според инките енергията в матката на девствениците била директно свързана с макрокосмическата циркулация, затова тяхната менструална кръв увеличавала силата на мястото. Каменните аклахуаси помагали на девойките да получават необходимата за матката им енергия и да я трансформират в по-фина енергия. Естествено тези „лаборатории” били крити от жителите – аклахуаси имало на територията на общия храмов комплекс в Мачу-Пикчу, докато на островите на Слънцето и Луната те били напълно скрити от поглед.

Пътеката на Инките или по пътя към „Върха на световете” Мачу-Пикчу

Град Мачу-Пикчу е разположен на върха на малък хълм между две величествени планини: по-ниската е Мачу-Пикчу (което в превод означава „Старият връх”), а по-високата – Уайнана-Пикчу („Младият връх”). Наричат този град „изгубеният град на инките” по една проста причина – той се намира на 2700 метра надморска височина, на място отделено от останалия свят с урви високи над 700 метра, под които се открива дълбока пропаст, издълбана от реката Урубамба. Тази височина и „изгубеност” на града създават много специален „енергиен климат” – „там всичко е живо и живото не се бои от нищо, животните излизат от гората направо в града, а птиците са толкова огромни, че чак ти става страшно, когато приближат.” Пътят към града по известната „пътека на инките” към изгубения град отнема на пристигащите от други страни около 3 дни, а на местните индианци – малко повече от денонощие. Местните жители съпровождат гостите до самия град, като им помагат (разбира се, не безплатно) с пренасянето на багаж, приготвянето на храна и разпъването на палатки. Освен това местните успяват да изпреварят пристигащите с лек багаж туристи и когато уморената от дългия път група най-сетне се добере до мястото за отсядане, там вече ги чака закуска и готово за нощуване място. За да не им се струва изкачването прекалено тежко, на гостите се предлагат листа кока. „Те са сухи и солени на вкус, което води до обилно отделяне на слюнка и намаляване на чувството за жажда. Дали имат ефект? Ами да, това също.”

Според една от версиите за това как е изглеждал изгубеният в планините град по времето на инките се твърди, че тук, в Мачу-Пикчу, се намирало последното пристанище на Манко Инки, неговият двор и още приблизително хиляда и петстотин души, които след завладяването на Куско от конквистадорите, се скрили в планините, тъй като не желаели да бъдат покорени от колонизаторите. Според друга, по-разпространена версия, град Мачу-Пикчу бил централното място в целите Анди за поклонения към Слънцето – култово съоръжение, обитавано основно от жени-жрици. За това свидетелства и фактът, че при проведените в Мачу-Пикчу разкопки от намерените на място 173 скелета, 150 се оказват женски. Още преди инките мястото, където се намирал град Мачу-Пикчу, се използвало за пречистване на тялото и духа, а по времето на инките тук се намирал женският храм „Девствениците на Слънцето”.

Всяка година чиновници се разпращали из всички области на империята на инките, за да подберат момичета на 8-9-годишна възраст. Тези момичета били наричани „избраните” и били възпитавани в специални домове, разположени на територията на храмовете на Слънцето. Там те ставали пазителки на слънчевия огън, като задълженията им включвали и ушиването на дрехи за Върховния Инка и приближените му, както и приготвянето на храни и напитки за императорското семейство в празничните дни. Всяка година на определен празник тези от тях, които били навършили 13 години, тръгвали към столицата, където самият Велик Инка ги разделял на три групи. Част от девойките Инката разпределял между знатните инки – като техни жени или наложници. Подобен подарък се смятал за високо отличие. Втората група била предназначена за човешки жертвоприношения, които се практикували редовно и в особено голям мащаб на празника по случай короноването на новия Инка. Да станеш богоугодна жертва се смятало за нещо много почтено – богоугодни били само нравствено и физически съвършените, като самите жертви се чувствали щастливи, че ще попаднат веднага в отвъдното царство, подготвено, както се смятало, само за знатните особи. Впрочем за разлика от обичаите при ацтеките и аналогичните обичаи при маите, човешките жертвоприношения при инките се случвали сравнително рядко. И накрая последната група избрани се връщали в храма, за да изпълнят свещените си задължения. Тези девойки имали божествен ранг.

„След като се завърнели в храма тези девойки прекарвали по-голямата част от времето си в аклахуаси под погледа на жриците. Аклахуаси представлявали нещо като „врата”, през която небесната енергия влизала в земята. Смятало се, че на такова място можели да се намират единствено девойки с чиста енергия и жрици – мамакунас с развита енергия. Там те прониквали в истинското знание найра, което означава „да видиш” и „да отправиш поглед в правилната посока”. Докато матката не достигнела нивото, необходимо за видения, т.е. състоянието найра, девственицата оставала на територията на аклахуаси. По правило подготвянето на матката за видение отнемало около седем години – това било времето, необходимо, за да се усвоят всички видове енергия. За този период с помощта на петте земни усилия трябвало да се получи пълно изменение на тялото и съзнанието. Възможно е именно в аклахуасите да са били създадени първите женски практики, свързани с временните цикли. Така чрез прилагането им на практика, инките изразявали своите знания за условията за взаимодействие на човека с космическата енергия и енергията на обитаваното място.”

„Енергията на мястото тук наистина е много силна, освен това се усеща, че става дума именно за женска сила, силата на традицията и силата на земята, върху която тази традиция се е развила. Жените предавали от поколение на поколение конкретен опит и знания и с тези знания тук е пропит всеки камък.”

На човека, дошъл от другото полукълбо, особено ако е жена, южноамериканските земи изглеждат „някак различни”, „необичайни”, „удивителни”... Тук всяка стъпка по плътната и топла земя напълва тялото, сънуват се незабравими сънища, небето и звездите са различни, тук намираш в себе си нещо различно, за което никога преди не си и подозирал... Възможно е причината да е, че тук работят законите на другото полукълбо – в различните полукълба качеството на енергията е различно, в едното тя се разсуква откъм центъра, а в другото се усуква или събира около него. Една от много важните особености на андийската култура е, че жените живеели според законите на лунния цикъл, докато в северното полукълбо жените живеели според законите на слънчевия цикъл. Това е причината, например, в северноамериканските традиции женското развитие да се разглежда не като индивидуално, а като групово – за да се компенсира недостигът на лунна активност. Самите особености на развитието на енергията в южното полукълбо дават на жената допълнителна възможност да бъде индивидуална в своята проява: тя може да подчини както себе си, така и околните.

Това е състоянието, което вероятно ще успеят да почувстват онези, които пристигат в Андите с намерението да узнаят нещо повече за света и за себе си.

Който е бил веднъж в Андите, ще иска да се върне тук отново, за да усети вятъра на вечността, разхождащ се в изгубените в планините каменни градове, да вдъхне мириса на езерото, в чиито сияйни дълбини е залязвало слънцето на империята на инките, да почувства силата на земята, която се разкрива различна пред всеки, като звуци, миризми, образи... за да постигне опит, който може да постигне само в другото полукълбо, в самия център на Земята – свещения център на Андите.

Бележки

Ана Берлинска

13 юли 2010

Изпрати на приятел

Share |

Име: — грешка!

Поща: — грешка!

Име на приятел: — грешка!

Адрес на приятел: — грешка!

Съобщение: Виж тази страница Все лучшее

Въведете символите от картинката: