Основи на вътрешния и външния морал: RARA AVIS – моралните закони на съвременната цивилизация
Етика (гръц. ēthiká, от ēthos – обичай, нрав, характер) – философска наука, чийто обект на изучаване се явява моралът и нравствеността, като определена форма на обществено съзнание, като една от най-важните страни на жизнената дейност на човек и като специфично явление за обществено-историческия живот. Етиката изяснява мястото на морала в системата на другите обществени отношения, анализира нейната природа и вътрешна структура, изучава произхода и историческото развитие на нравствеността и теоретически обосновава една или друга et система („Руски Енциклопедичен Речник“).
1.
Смята се, че за първи път терминът „етика“ бива употребен в европейската традиция от Аристотел, като обозначение на една особена област на изследвания. Той я помества между учението за душата (психологията) и учението за държавата (политиката), като: базирайки се на първото, тя служи на второто, тъй като целта ѝ е да формира добродетелен гражданин на държавата. Възниква логичният въпрос: а какво е било преди това? Съществувала ли е категорията на етиката и какъв израз е притежавала преди да бъде фиксирана от Аристотел?
Етиката представлява елемент от връзката между съзнанието и действието. Разглеждайки я в сферата на реализация на природната и социална дейност, трябва ясно да се разбира нейната природа, в противен случай съществува опасност да се превърне в елемент на условния морал, който може да се трактува по малко по-различен начин от различните социални организации, в зависимост от конкретните цели и интереси. Въпреки че, дори и условно да приведем всички съществуващи гледни точки под един общ знаменател, в зависимост от това, че в основата на понятието „етика“ обективно лежи единна обществена природа на ред и съзидание, всеки взет отделно индивид, на практика, ще трактува и реализира представата си за етиката така, както си иска.
Парадоксът се състои в това, че на фона на привидно единното разбиране за етиката, всъщност, тя притежава свой собствен морален смисъл, в който влизат в сила, както условните (държавни), така и безусловните (природни) закони. И ако държавните закони, преди всичко, се предполага, че трябва да бъдат изцяло приети (дори и да не са докрай разбираеми), то природните закони, като минимум, изискват от човека да има ясна представа за своето лично участие във взаимодействието си с околните, както и за съучастието си във всички произтичащи процеси.
В древни времена, социалната дейност на човека и неговата нравствена позиция, със сигурност, са били разбирани доста по-задълбочено. И тук дори не става въпрос за добродетелния гражданин, а за гражданина, който е необходим на държавата, или този, който може да се реализира в нея. Именно индивидуалната реализация – на първо място, е гаранция за определена реализация в държавата. И дори, очевидното съществуване на различни социални ограничения и различни нива на социален статус в миналото, не е създавало непримирими противоречия, нито пък е разрушавало адекватността във възприятието на човек по отношение на самия него и по отношение на действието, което е извършвал. Дори бих казал, че адекватността на човек по отношение на извършваните от него действия и тяхната осъзнатост в древността е била доста по-задълбочена, отколкото в наше време. Всъщност, даже и отношението към стойността на собственото съществуване на такъв един човек е било много по-качествено и по-сериозно. Т.е. тук става въпрос не толкова за етиката, като такава, а за адекватната етика. Етика, чиято категория не е съизмерима с природната, не може да бъде безусловна и очевидна, а значи, че нормите и моралът на съзнанието могат лесно да мутират и да станат аморални.
Етиката, преди всичко, е предмет на чувствено-емоционалните връзки, и ако те не са отрегулирани и са неразбираеми за човека, то излиза, че моралът започва да зависи от множество причини и следователно започва да придобива временен и преходен характер. Това е като оценката за доброто и злото: рационалността в оценката на злото е винаги условна, защото прекалено много зависи от различни по вид реакции.
Сложно е да се каже, дали понятията за доброто и злото в древността са били същите, като сега. Но пък е очевидно, че хората са притежавали способността и силата да предопределят своите постъпки. Днес ние даваме на същото нещо различни определения – като смирение, състрадание или съчувствие, но не можем реално да почувстваме сферата на това съществуване. Животът представлява определен опит, който може да бъде или разбираем, или неразбираем за нас. И ако този опит е неразбираем, то за каква етика може да става въпрос? Да се разбере и определи една ситуация – си е живо изкуство. Трябва да се примирим с мисълта, че всяка ситуация е създаваема и в определена степен е зависима. Опасно е обаче, когато се опитваме да нагаждаме жизнените ситуации под някакви правила. Обстоятелствата трябва да ги следват, а правилата, преди всичко, представляват определена дисциплина. Човек, който не се къпе всеки ден, аморален ли е или не? Ако постъпва така, заради мързела си – да, но ако това е така, защото не иска да използва некачествена вода – то не.
Освен това, в този случай съществува и определен проблем, свързан с това, че човекът, който извършва някакви постъпки и човекът, който ги оценява, невинаги използват една и съща скала за оценка на действията. Това означава, че никой не може и не бива да се занимава с действията, които извършва някой друг. Въпреки че, ако ни се зададе задача да дадем оценка на действията на някой друг човек, то като цяло всички знаем какво се случва обикновено. Можело ли е такова нещо да съществува в древността? По всяка вероятност, дори и това да се е случвало, то със сигурност почти не е изглеждало като оценка, защото възприятието за света и усещанията на хората тогава са били доста по-задълбочени и сериозни.
Макар че, конкретната тема повдига въпроса за подхода на човека към жизнените ценности, обаче не на нивото на самия него, а в отношението човек – общество. Тук връзката е директна: колкото повече потребители има в обществото, толкова повече вероятности и възможности съществуват за това те да бъдат излъгани. Как би могъл да апелира за морал човек, който бива превръщан единствено в потребител? Декларираната етика без нужното разбиране е безнравствена и влиза в противоречие с естествения ритъм на съществуване. (Разбира се, само ако обаче не се намира в постоянен процес на функциониране при някой конкретен, отделно избран случай, като например, етичните отношения в дадена корпоративна група, или ресторантската етика и т.н.)
Аристотел, опитвайки се да въведе понятието за обективната етика, т.е. етика, която е построена въз основата на връзките, на практика, обрича себе си на субективността на възприятията и съжденията, които в зависимост от класовостта на обществото, неговото политическо устройство и религиозната му принадлежност, създават своя формативна етика. Формативната етика е формална етика, която е готова да се подчини на природата на нравствеността, но която се намира в разрив с действителните отношения. И колкото и парадоксално да звучи, обаче виновно за това става съзнанието, което в зависимост от качеството си на образуване започва да предопределя отношението на човека към етиката. Преставайки да бъде природата на знанията, етиката се превръща в природата на информацията. Обременявайки по този начин етиката с материален смисъл, всъщност, тя бива обречена да се превърне просто в елемент от практическата психология, влияещ върху едни или други отношения и действия на човека, макар че би трябвало да е точно обратното.
Дори бих казал, че нравствеността, а след нея и етиката, в наши дни буквално вече са се превърнали в предмети на търг. Изгубвайки механизма на природната регулация на етиката, който всъщност е бил първичен в древността, хората, имащи правото да налагат етически норми, са започнали да я използват по определени начини, които за тях са били най-изгодни (facecontrol). В резултат на това, излизайки извън сферата на духовното отношение към света, под формата на някакво отношение към този свят, етиката е еволюирала в предмет на знанието, опиращ се на условията на средата, където това знание може да се придобие. С други думи, категориите на етиката в нашето време са станали в най-висша степен регулативни.
2.
Може ли да се говори за някакви етически категории на нивото на първобитно общинния строй? На нивото на робовладелския или феодалния строй? Доколко непосредствена е връзката между възникването на социалната организация и възникването на необходимостта от регулация на етическите въпроси в нея?
Тук става въпрос за първичността и приоритетите: какво е било първично за човека в древността и какво за човека от съвременността! За днешния човек първично се явява това, което получава отвън и затова в по-голяма степен се намира в зависимост от външните условия, като по този начин се превръща в роб на определени задачи, свързани с постоянното натрупване на материални блага. За човека от древността първична е била вътрешната сила, помагаща му не само да преживява и стоически да отстоява тежестта на първобитно общинния или робовладелския строй, но и да съхранява връзката си с тотема и своите предци.
Осъзнавайки предопределеността и временността на своето пребиваване тук, на земята, човекът в древността не е можел да се зацепва за външните предмети или обекти. И дори, струващата ни се като насочена към натрупване форма на съществуване (има се предвид, например, процесите на поробване и завоевания), не се е явявала като опит за придобиване на материално богатство, както днес ни се представя от съвременната история. Определението за този процес би трябвало да се дава през призмата на духовното търсене, насочено към укрепването на вътрешната сила. Всеки управник бил разглеждан като представител на висшите сили на Земята, за когото като първична се явявала задачата насочена към поддържането именно на идеята за това, че притежавал свръхестествено начало. От една страна, тук би могло да се отбележи и фактът, че те, най-вероятно, са търсели някакви начини, чрез които да усилят личната си сила и могъщество, а от друга – поддържането на самата идея или доказателството за собствената им избраност пред самите тях и околните. Опирайки се на знанията на жреците, астрономите и другите предсказатели, войната се превръща, на първо място, в своеобразен поход за сила.
Регулацията на етическите норми на всеки строй в миналото протича действително по-скоро на нивото на предсказанията, отколкото просто на нивото на определенията. Познанието в древните общества се съотнася със силата: няма ли сила – няма възможност да се поддържат не само каквито и да било външни връзки, но и връзката със самия себе си. Всичко бива подчинено на изработването на вътрешна сила и най-интересното е, че първично в този случай е страданието. Страданието (като функция на себеотричането, самореализацията и смиреността пред външната сила, от една страна, и като работа по вътрешното себеукрепване – от друга), всъщност, превръща всеки един роб в борец за лична духовна независимост. Това може да се каже, че ставало изцяло на нивото на някакъв безусловен рефлекс.
Днес, със сигурност вече е сложно да се възприеме по обективен начин психологията на робовладелския строй, или по-точно на носителя на „робския“ духовен морал от това време. Но дайте да се замислим с какво именно се отличава този роб от днешния човек? Нима човек, който изкарва много пари, или заема определена позиция в обществото, е по-малко роб от този, който е живял преди две хилядолетия? Още повече, че като роб: той бива поробен от времето, скоростта на взимане на решения, отговорности и какво ли още не! Всеки един ден убива такъв човек, защото той не притежава достатъчно сила за правилно самовъзстановяване, ориентация и т.н., както и не е в състояние да моделира своите действия, което съответно го превръща в напълно зависим от неговото обкръжение. Ето защо, смело може да се твърди, че днешната формация от роби се намира дори един клас по-надолу от робите в древността. За древния роб първично било да съхрани своя дух в условията, в които съществува. А съвременният – дори няма време да се замисли за това, а предметът му на вяра се е превърнал в своеобразна игра, позволяваща му да защити своето его от угнетяване със собствената му значимост.
Неразбирането за цялата значимост и сила превръща мотивацията за живот в абстрактна задача и тогава на преден план излизат едни или други социални институции, които започват вече със свои методи да регламентират тази абстрактност. С други думи, в нашето време социалните институции участват в предопределянето на значението на човека. Следователно, колкото по-сложна и разклонена е една социална организация, толкова по-ясно определя правилата. И тук не става въпрос за това, дали са добри или лоши тези правила, а за това, че човек се превръща в техен пасивен изпълнител, същевременно реализирайки етиката в по-голяма степен на нивото на информацията и правилата, отколкото на нивото на нейното културно осъзнаване. Желанията на човек предопределят неговите интереси, понеже днес те, всъщност, са се появили, за да изместят неговите потребности.
В епохата на първобитно общинния строй (и дори феодалния), човек преди всичко живеел според своите потребности, като неговият мозък не формирал излишна енергия и следователно не развивал ненужни желания. Егоизмът на човек се съотнасял с неговото духовно и психическо състояние и по никакъв начин не с физическото му, което всъщност се определяло, както от условията за живот, така и от заетостта на хората по онова време. Съответно, в човек успява да се изработи и заложи определен етикет в неговите действия – на първо място към самия него, и едва чак след това по отношение на условията, в които се намира. В резултат на това, колкото и силна да ни се струва зависимостта на човек от обкръжаващия го живот, тя преди всичко е съизмерима с опората му върху самия него, а не с нейната предопределеност.
Разбира се, бихме могли да кажем, че етиката и етикетът започват да съществуват от момента, в който човек се самоопределя по отношение на Небето, по отношение на самия него и по отношение на Земята. Етикетът, тогава бива разглеждан само от позицията на познанието и постигането на задачи, като начин за изучаване на средствата за постигането на цели. Научавайки се как да придобие съгласие и хармония в своите действия, човек започва да се учи как да намира съгласието между самия него и подобните нему, което се явява като основа за съществуването на всяка държава. В тази област вече се поставя въпросът за непосредственото съглашателство между личността и държавата. Даденото съглашение се явява като базов етикет, под който се подразбира, че човек започва да жертва определени свободи и действия, заради обществено възприети форми на поведение в конкретното съобщество от хора. С други думи, създава се определен ритуал, който се опира на устоите на обществото.
На съвременния етап е много сложно да се даде еднозначна оценка на етиката, защото дори и вече да е изработен някакъв неин модел, то това все още не означава, че тя действително съответства на идеологията или вероизповеданието на една или друга група. Понеже, освен външни проявления етиката има и вътрешни, и ако човек чувства вътрешен дискомфорт или ако не е съгласен с етическите правила и закони, които използва, тогава неговите действия не могат да се смятат за етически верни. Тези несъответствия, които били ясно проявени в докласовите или раннокласовите общества, продължават да съществуват и в нашето общество, само че прикрито, като рано или късно довеждат до конфликти, които в днешно време е много по-сложно да бъдат прогнозирани, отколкото просто да се види тяхното проявление в миналото. В определен момент се получава така, че видимо устойчивите и общоприети правила за човешкото поведение пораждат дълбоко противоречие, водейки до определен кризис, при който конфликтът на една личност по отношение на самия него прераства в конфликт с всички, които го обкръжават.
Вероятно решението на този въпрос би могло да се потърси в образованието, макар че, ако погледнем внимателно съвременната система на образование ще видим, че това също така до голяма степен е въпрос, който е свързан по-скоро с етиката, и който предопределя отношението на човека към знанието. Излиза, че не е важно какво точно изучава човек – физика, медицина или същата тази етика, а по какъв начин го изучава и дали процесът на познанието е съгласуван с неговото лично вътрешно състояние, т.е. с позицията му, или го прави само за да получи някаква професия. Можел ли е човекът от древността да извършва ненужни и неразбираеми за него действия? По-скоро, не! Което означава, че всеки външен конфликт (с природата или с други етнически групи) се е явявал за него като етнически обоснован, т.е. бил е определян съзнателно, а не случайно.
В съответствие с това, същото това робство или всякаквите войни в древността, преди всичко, са се явявали като елемент от светоустройството, а не като част от конфликта, като такъв. Единствено съзнанието на човек и отвличането му от самия него и неговата природа го подтикват към класова борба. В античното общество въпросът за нравствеността или безнравствеността не можел да заема кой знае каква сериозна позиция, тъй като подчинението на висшите сили и на силите на природата било първично. Човек нямал правото да избира сам решенията на въпросите – взимането на решения било прерогатив единствено на тези, които можели да бъдат от страната на природната или божествената сила (управник, жрец).
Тук отново би могло да се каже, че силата винаги априори определяла качеството. Силният човек, т.е. този, който притежава определени свойства, се явявал по-скоро като свързващо звено с пространството и със силите, които го обкръжавали, отколкото да бъде роб. Този поглед върху нещата, от гледната точка на съвременния човек, означава, че човек, който няма необходимата сила и качества и не умее или е неспособен да ги развива, автоматично става аморален. Съответно не му е необходима никаква етика, понеже е бил поробен от своята несъстоятелност и нецялостност. Предявявайки определени изисквания към човек, който не е в състояние да предяви каквито и да било изисквания, преди всичко, към самия себе си, ние, като частни лица, и въобще като държава, просто изработваме в него някакви стереотипи на поведение, удържащи въпросния човек в определено поле на действия или най-общо казано – на разстояние от самия него. Съответно, етиката на отношенията в дадения случай превръща държавата или в силна, или в слаба. Силна държава ще бъде тази, която обучава човека да предявява изисквания, на първо място, към самия себе си, а слаба – тази, която го учи да предявява претенции към останалите. Във втория случай човек се изключва от зоната на действие на морала, тъй като взима правото да определя и да съди другите хора, преди да се е научил да съди самия себе си.
В този случай и труда, и образованието за човека, се превръщат просто в някакво тежко задължение, а не в процес на развитие. И по този начин, той започва да търси истината настрани, отдавайки правото си на решение на тези, които имат власт. Може дори да се каже, че най-вероятно той ще стане дълбоко религиозен, но религията за него няма да има обозначение, тъй като няма да може да осъзнае и да разбере докрай института на тази вяра.
Разбира се, в обществата, в които религията и държавата са единно цяло, всичко е по-просто за човек, но в този случай излиза, че характеристиките на етиката се пресичат с характеристиките на религиозните заповеди, като тук вече умението да се възприема вярата става още по-важно, отколкото възприятието за каквото и да било светско знание, защото вече на първи план започва да се появява някаква невидима сила. И ако в античния свят тази сила е била по-скоро видима, отколкото невидима (което всъщност е определяло връзките на човека със заобикалящото го пространство), то в съвременното общество опасността от манипулиране на вярата е изключително голяма. Днес моралът, етиката, етикетът и нравствеността се явяват като едно ново синкретично знание, на което още не е дадено определение, само обаче ако не приемем това знание или учение за технократично.
3.
Имало ли е „златен век“ в историята на човечеството, през който социалните устои и начин на живот на човека не са противоречали на етическите норми на обществото и са му позволявали да реализира себе си по един хармоничен начин в тази област?
Всеки век, който и да е той – каменен, бронзов или атомен, има своята „златна“ среда. „Златният век“ представлява определен набор от условия, при които човек може да се намира в хармония със самия себе си, което всъщност е предопределяло неговите ориентири. Как се е случило това и защо – вече е съвсем друг въпрос, но във всеки век са съществували хора, които са успявали да намерят достатъчно хармонични условия за своето съществуване. За такива хора, в който и да било отрязък от всяка една историческа епоха, е съществувала възможността да живеят в условията на „златния век“. А вече съвсем друго нещо е когато става въпрос за осъзнаването на тази хармония, или разбирането за смисъла на това, че е „златен“.
„Златният век“ олицетворява реда и хармонията. Следователно, хората от тази епоха не са изпитвали нужда да са зли и да лицемерничат едни с други, което на свой ред успява по естествен начин да укрепи още повече подредеността и хармонията. Днес, същността на този въпрос за нас е свързана с изследването на алхимичния ред, а това означава, че няма как да бъде напълно ясна и точна. Това дава всички основания понятието за „златния век“ да се определя от позицията на въображението, което е било развито в определящия. Следователно, няма никакво значение дали наистина е съществувал този прословут „век“ или не, защото начинът, по който днес вече виждаме своята хармоничност и възможността за нейното развитие, представлява реалната управляваща сила на нашето време.
Ако не се опитваме да постигнем съгласие или поне някакъв компромис със себе си и своите действия, всъщност, ние обричаме разума си на неуправляемо съществуване. Нямаме сходни представи дори по отношение на едни и същи предмети и бъркаме съгласието си с факта, че сме наясно с това. Т.е. нашите знания се намират на ниво „съгласен съм или не“. Макар че, дори и аборигените от Австралия, които били научени от англичаните да пият, за да не им попречат да завоюват техните земи, не се държат по този начин.
С какви норми на етиката можем да прикрием факта, че отначало извършваме безнравствени постъпки, а след това се съгласяваме с тях и им намираме обоснование и оправдание? Когато вярваме на рекламата за несъществуващите възможности на продукта? Когато в един клип ви предлагат да капнете масло на косата си, след което тя да опада, а в друг – да капнете същото масло на тялото си и косата ви да израсте по невероятен начин? Къде е етиката ни на слушане, къде е етиката ни на разбиране? Все повече и повече се превръщаме в потребители, а за „златния век“ преди всичко са нужни анализатори.
Психологията на всички хора по своята природа е една и съща, въпреки че в процеса на растежа, образованието и съзряването на човека, тя е способна да претърпи определени и понякога дори доста мащабни изменения. Ако психологическата основа се измени, то излиза, че след нея се изменят и цели традиции. Съвременният човек засега предпочита да се възмущава на ураганите и затъмненията, само не и на самия себе си. Макар че, докато не се вкараме в определен опит, действия и осъзнаване на собственото си съществуване, няма как да успеем да дадем обективна оценка на всичко това. Парадоксално е всичко онова, което повечето хора дават като оценка! В резултат, на което се създава огромно количество индивидуални и социални проблеми.
Днес, съзнанието на съвременния човек просто няма време за това да реализира своите основни задачи – обмисляне, размисъл, анализ и т.н., а вместо това използва вече премислени и изказани неща от някой друг. Цялата дейност и всички усилия на съзнанието отиват за неговото адаптиране и защита в хаотичните условия на съществуване, иначе човек просто се разболява, поради това, че не може да издържи външния натиск и налягане. С други думи, излиза че човек независимо от всичко продължава неосъзнато да се бори за своето място, но тази борба не е свързана с неговото развитие и не го води по пътя на самореализацията. Причината за възникването на дадената ситуация се изразява в това, че е налице отсъствието на хармония в съществуването на човека по отношение на самия него и средата му на обитаване. Това провокира развитието на такива инстинкти, които сами бихме могли да определим като примитивни, защото са основани на страх, агресия и злоба.
Ако непосредствено участваме в създаването на една пагубна среда, тогава как бихме могли да бъдем етични в нея? Следователно, човек или трябва да накара себе си да се развива независимо от своя статус, социално положение, възраст и т.н., или ще е принуден постоянно да се приспособява и адаптира. Развитието, културата и вярата не могат да бъдат абстрактни – тях или ги има, или ги няма. Превръщайки развитието в търговски продукт, ние по този начин получаваме зрелище, вместо знание. Днес държавата, както и културата и религията, представляват зрелища. Такъв подход не изисква дълбоки вътрешни процеси на разбиране, а просто се превръща в определен начин на съществуване, даващ определени повърхностни преживявания и емоции, както и в средство за специални упражнения за самозадоволяване. Обаче ако не направим всичко това, тогава си оставаме лице в лице със страха от небитието.
Човек, който Не Създава – няма нищо, и само за да не остане насаме с разбирането си за своята нищожност, започва да се развлича със зрелища и други такива ненужни по вид дейности, създавайки определена илюзия за заетост и превръщайки заплахата в символична. Макар че, тя е доста реална и дори повече от реална. Контролът на човека от древността върху своята животинска природа се е намирал една степен по-нависоко от контрола на днешните хора. Независимо от факта, че разбирането му за нещата не е било на нашето ниво, той все пак е действал строго съгласувано с усещанията и чувствата, които определяли неговото душевно или, ако щете, духовно състояние. Днес човек знае, но не действа. Как би могло да се нарече това? Етика на бездействието? Излиза, че това е своеобразен доброволен акт на саможертва, защото недействащият човек – това е човек, който губи своята природа, а значи – жертва себе си.
Най-важното нещо в тази ситуация е това, че независимо дали сте съгласни с мен или не, същността на въпроса не се изразява в този факт. Смисълът е в метода на установяване на истината, а не в нейното определяне. „Златната среда“ в случая наистина е важна, но тя винаги се е явявала като определено условие на времето и като резултат от дадено усилие. Ако не приложим това усилие, ние нямаме право да даваме положителни или отрицателни отговори. Бездействието на човек по отношение на самия него може да се превърне в постоянно изработвана форма на етикета, приучаваща го да живее, без да се намира в самия живот.
4.
Исторически погледнато етиката в източната мисъл се слива в едно с философията и правото, като притежава характера предимно на практическо нравоучение, преподаващо телесната и психическа хигиена на живота. В европейската традиция, започвайки със стоиците, се разпространява традиционното разделение на философията на три отделни области – логика, физика (в това число метафизика) и етика. Това разчленяване се осъществява през средните векове и е прието под името философията на Възрождението от 17 век, а по-късно просто все повече се оформя като чисто формално. Етиката се превръща в отделен въпрос и много често се разглежда отделно от другите науки. Защо етиката в традицията на европейската култура престава да бъде приложна, регулираща дисциплина, а се превръща в „чиста“ наука? Какви са плюсовете и минусите днес?
Провеждането на такова едно разделение протича по много сложен начин, понеже ако се възползваме от логиката (т.е. разсъждението), тогава преди всичко е необходимо да се определи точно къде се намира източникът на правилното мислене, дали могат да се построят определени форми и да се определят методите на познание, използвайки като единствено средство езика. Създавайки предпоставки за анализ, или решение на въпроса, ние не трябва да се стремим към опростяването на едни или други знания.
Логиката, като такава, израства от изкуството на осъзнаването на природните процеси. Всъщност, всички науки са задължени, заради своя произход, преди всичко да предоставят възможности за анализ и съзерцание. Излиза че, за да може да се изучи една или друга наука, е необходимо първо да се овладеят механизмите на съзерцаването и осмислянето. А на свой ред, за да могат да се овладеят тези навици, човек е необходимо да се научи да се концентрира. В наше време много често се получава следното: някой извършва усилие над себе си, концентрира се, създава дадено учение, пише статия или книга, а друг казва: „Вижте сега, това е написано на прекалено сложен език за мен и трябва да се опрости“. А не стои ли зад това опростяване едно пълно унищожение на мислителните способности на човека?
А също така и в зададения въпрос: от една страна, в него присъства едно последователно разсъждение за предмета на еволюционното изменение във възприятието и подаването на знания, а от друга – формален списък със стадиите на етическите преобразувания. За тези, които умеят да мислят и да се концентрират, даденият въпрос включва в себе си множество подвъпроси, а онези, които не умеят – просто го възприемат като даденост.
Всяка дума или действие в античните времена се възприема по един по-особен начин, дори би могло да се каже – от позицията на своеобразна телесна или психическа хигиена. И тогава това е било естествено, докато сега за нас умението да се мисли вече се е превърнало в изкуство, на което човек вече е необходимо да бъде обучаван. Би могло дори да се каже, че по нашите мислителни способности сме успели до известна степен да се приближим да първобитния строй, когато мисленето е било също толкова ненужно. Единствената разлика е в това, че там причината е била особеното съзнателно, физическо и енергийно пребиваване на човек (т.е. външните и вътрешните условия), а в днешно време съзнанието е започнало да зависи от емоционално-чувствената среда, която чисто и просто е „разстроила“ психическата дейност на хората, в резултат на което изкуството на мисленето се е превърнало в допълнително емоционално натоварване за съвременния човек.
Опитите му да се прикрие с определенията на еволюционния прогрес нямат никакво значение по отношение на мисленето. Да, човек действително е успял да формира в себе си възможността да натрупва знания и да ги използва, което наричаме интелект, но независимо от това, дали може или не, да се обучи на базови логически операции, неговата мислителна дейност, така или иначе, ще зависи от природата на неговото физическо и енергийно тяло. А вече по отношение на този въпрос, разбирането на съвременния човек се намира на нивото на първобитния строй, когато човешките мислителни способности изцяло са се подчинявали на чувственото възприятие за света.
Дайте да поразсъждаваме: днес ние притежаваме инструмент за анализ, а древните са имали инструмент за дишане и инструмент за движение. Кое е по-добре? Парадоксът тук се изразява в това, че е невъзможно да се сравняват тези понятия, тъй като за древните хора метафизиката се е явявала това, което за съвременния човек се явява науката. А метафизиката за нас сега представлява измислено по своята природа понятие (поне за по-голямата част от съвременното човечество). Къде е тук рационалното и ирационалното мислене? За нас логиката на събитията се изразява единствено в това да знаем за тях, или просто формално да разбираме случващото се.
И все пак, ако прибегнем до законите на логиката, тогава, например, епохата на Възрождението трябва да се явява като прогресивен етап по отношение на епохата на застоя. Но, извеждайки едно съждение от друго, ние така или иначе всеки следващ път прибягваме до определено по-рано уговорено условие. Това е същото като да се изкачваш до върха на нещо: можем логически да построим пътя си догоре, но когато стигнем до върха, може да се окаже, че сме стигнали само до някаква междинна точка по отношение на истинския връх. Така изглежда и етиката на фона на своя реален връх, или по-точно в изкуствено моделираните, затворени условия на съществуване. Всъщност, като цяло, бих искал да поставя повече въпроси, отколкото да давам отговори на такива, които съдържат логическо заключение.
5.
Известно е, че законите на Земята се създават от хората. Тук възниква усещането за някакво непреодолимо противоречие, тъй като изглежда, че в сферата на проявление на етическите норми, даден представител на конкретна система се опитва конюнктурно да зададе законите на тази система с езика на същата тази система. В много науки съществува законът за мета-системите: да се опише, която и да е система е възможно само и единствено ако се излезе на някакво следващо по-високо ниво на възприятие. Моралните закони и ценности са тотална „измислица“ на човечеството, или все пак съществува нещо, което се диктува и задава от определени по-висши по отношение на нас сили?
Как наистина става така? Всички закони, които се създават от хора, рано или късно престават да съществуват, ако не съответстват на природните закони. В живота хората формулират определени принципи, чиято цел е да регламентира човешкото съществуване. Разбира се, биха могли да се нарекат и закони, но те, в действителност, са просто условия. Безусловно, ако тези принципи не противоречат на човешката природа на развитие, тогава веднага биха могли да бъдат приети за универсални, т.е. съгласувани със законите на Небето и Земята. В този случай, биха се явявали като реални закони, въпреки че човек не може да победи природата, тъй като много често по-голямата част от неговите действия са насочени против нея и дори и да имат някакъв успех, то той ще носи временен характер.
Същото нещо се получава и с етиката: ако тя се съпоставя с природата и културата на съобществото, по отношение на което всъщност е създадена и функционира, тогава може да се разглежда като законна етика, а ако ли не – като принципна. Нали все пак етиката трябва преди всичко да представлява личността, а не да бъде безличностна. Всички принципи, които не са съобразени с личностната природа на човека, всъщност, се стремят да го манипулират. С други думи, може да се каже, че това е проблем на самия човек, при положение, че се е поддал на такова влияние. Но пък как би могла да се обясни ситуацията, когато манипулираният започне да създава закони за останалите? Какво право има такъв човек да определя действията на другите, когато не умее да определя своите собствени?
Явявайки се просто като някакъв обект от субективния живот, човек не само, че не може да бъде носител на идеята и смисъла на областта от живота, която реално преживява, но и на тази, която следва непремислено и неосъзнато. Всъщност, на такъв човек дори не му остава избор, тъй като личността не се строи по принципа на взимането на решения тук и сега, а по принципа на това да живееш със своето решение във времето. Прогрес не може да има без определено разбиране за природата на развитието. И в края на краищата, именно тук трябва да започнем да използваме основите на метафизиката, но пък се сблъскваме с проблема на съвременното общество, което не възприема науката на сериозно. Въпреки че, от друга страна, всички живеят по нейните закони, очаквайки да получат нещо във времето, но не по законите на това „реално да правят нещо сега“, а по законите на нещо, което желаят, и което е несъизмеримо със собствените им нужди и възможности.
Иска ми се, отговаряйки на дадения въпрос, все пак да кажа няколко думи в защита на метафизиката. В действителност, обаче, това е много сложно да се направи, тъй като сравнителният ресурс, който в момента се използва от човечеството, не позволява да се оперира с понятията от въпросната категория. За едни хора тези понятия са истински и ясни, а за други – лъжовни и необосновани. Метафизиката не трябва да защитава своите знания, защото те отговарят на природата на явленията, а следователно нейният морал е прост – нея като че ли я няма, но в същото време стои доста по-нависоко от морала, който в момента е наложен.
Човек, който не умее да пребивава в хармония със себе си, всъщност, по природа е аморален и болен. Нещо му пречи и не му дава да разбере своето предназначение. В древността такъв човек са го лекували. Тъй че, дали морализацията на обществото е „измислица“ или не – изобщо не е важно, важното е това дали работи или не. Ежедневният живот е изкуство, и тъй като човек не притежава необходимото намерение и сила, за да опознае това изкуство, той започва да живее епизодично – в очакване на един или друг епизод от своя живот. С течение на времето, обаче, подобен епизодичен живот започва да го угнетява, понеже всичко, което се случва с него, няма реално отношение към съзиданието, независимо от това, че периодически се появяват моменти на творчество.
Духът се намира в развитие единствено в присъствието на определена ежедневна организация, в противен случай угасва. Разбира се, може да се пресъздаде радостната атмосфера на един постоянен карнавал, но тогава дайте да говорим за етиката, като за карнавално изкуство. Без да осъзнава и без да изгражда своите интереси, човек много често бърза да ги помести в различни форми, което довежда до окончателната загуба на възможността да изведе себе си на нивото на адекватното възприятие. Битието на човек се определя от неговото съзнание, а силата на съзнанието му дава битието, т.е. тези категории трябва да взаимопроникват и да се поддържат една друга.
Днес са ни нужни методи и условия, за да излезем от създалата се ситуация, а не написани истини и формални регламентации. Това вече отдавна не работи, а единствено успява да предизвика безсмислените нападки на една група от хора и отхвърлянето на друга. Създавайки граници, човечеството е започнало да изгражда мостове, но тъй като не всичко тук е преминало гладко, затова в резултат е възникнала определена изкуствена реалност, която силно влияе и изменя мотивацията в поведението на човек. Не умеейки да се намира в последователен ритъм на обучение, човек започва да губи връзката си със знанията, които получава и те се превръщат просто в някакъв предмет на информация за него или, в най-добрия случай, в частично разбираеми отрязъци от знания. Всъщност, самият процес на обучение днес по-скоро наподобява някакво поучение, понеже хората, даващи знанията, са ги получили по същия начин. Тъй че, конюнктурата в нашето време е такава, че вече нищо не може да се направи, и докато тя не достигне своята критична маса и не се разруши, нищо не може да я спре, и дори не си заслужава да се хабят сили за това. Днес, всичко позитивно по-скоро успява да раздразни хората, заради неумението им сами да възпроизведат същото нещо (със своите собствени сили), а всичко, което е неразбираемо, става предмет на насмешка. Това, всъщност, представлява съвременната етика в определянето и разбирането си за знанията.
Как е по-правилно да се трактуват моралните норми, които са зададени в каноничните трудове на всички религии, понеже доста често, скрито или явно, си противоречат едни на други? От какво са предизвикани тези противоречия – от човешки, субективен фактор или от други, по-обективни закони?
За съжаление, нравственото развращаване и порочност много често предопределят естествената поява на определена етика и морал на всеки социален и религиозен път. Състоятелността или несъстоятелността на подобни морални закони се опират в умението тези норми да бъдат доведени до човека или в неговата подготовка за тяхното приемане. Тъй че, със сигурност би могло да се намери някакво противоречие във всеки един написан текст, и всъщност всичко зависи от степента на агресията в написаното, или от степента на агресия на този, който чете в конкретния момент. Ако човек е способен да анализира написаното, тогава не е толкова важно колко лъжливо или истинно е това, което чете. Ако обаче не умее, тогава на преден план излиза въпросът за вярата.
Въпроси и отговори
Как биха могли да се определят действията на човек, който не иска да стане пасивен изпълнител на правила, да жертва определени свои свободи и действия, заради обществено приета норма на поведение, създадена от манипулирани хора, както и да изпълнява създадените от тях закони? Да не би една от задачите на съвременните социални институти да е именно да отсее подобни хора?
Днес, социалните институти представляват определени инерционни машини на миналото. Създавайки закони, те не са отчели прогресията на измененията и днес вече самите те са се превърнали в жертви на това, което са създали. В епохата на загуба на всякаква разумност и с нарастването на високочестотните технологии, човек на практика губи контрола над своя живот. Какво значение има тогава какъв ще е моралът на човек, ако той не отговаря на задачите на човешкото поведение? И съвсем естествено е да се създаде нова форма на съществуване за такива човекоподобни, в която частите, които се опитват да мислят – да не са удобни.
До какво ще доведе всичко това – до реформи, или до това, че човек ще престане да съществува?
Отговорът в момента се оформя от вселената. Все още не е ясно, дали вселената ще поиска да поддържа човешката форма или не. Но всичко ще се изясни в близките 2,5 години.
01 май 2007
RSS: