Алхимия на туйшоу

Тайдзи се ражда от небитието и дава началото на ин и ян. В покой ин и ян стават едно; в движение се разделят.

Уан Дзунюе 
„Разсъждения за тайцзи“

Вътрешната основа на бойните изкуства

Все повече хора осъзнават, че воинското изкуство не означава „да се биеш наляво и надясно“, а преди всичко представлява определена дисциплина, стратегия, тактика и вътрешна работа. Туйшоу (tui shou, бутащи ръце, от кит.), първоначално известно като дзешоу (jie shou) или дашоу (da shou), е практика, която е придобила най-голямо развитие благодарение на китайското изкуство тайдзи-цюан. Но, всъщност, туйшоу е доста по-задълбочено и разширено по своя замисъл, а не е просто някакъв набор от упражнения или вид бойна техника на тайдзи-цюан, както понякога бива възприемано.

Това изкуство обединява външните техники на бойните изкуства и вътрешните закони на даоистката алхимия. Човек, който практикува туйшоу, преди всичко работи със състоянието на собствената си енергия ци и особено значение в тази работа има вътрешната алхимична основа на практиката. Системата на туйшоу помага за трансформирането на енергията ци, учи на ефективно взаимодействие с външните енергии и на контрол над собственото емоционално състояние, помага за развитието на мускулно-сухожилната и костната система на тялото, и освен това обучава човека на биомеханиката и принципите за построяване на движенията.
От друга страна, всички тези навици до известна степен се проявяват, както в практиките на туйшоу и тайдзи-цюан, така и в много други китайски бойни изкуства, а също и в традициите на народите от Изтока (окинавско карате, японско айкидо, корейско сонмундо и др.)

Тайдзи-цюан (taiji quan, юмрукът на великия предел, кит.) – вътрешно изкуство за развиване на сила, оформя се в самостоятелна система от знания по време на епохата на конфуцианството през XII – XIII в. Преди този период това изкуство е част от даоистките алхимични знания. За създател на тайдзи-цюан е прието да се смята Джан Санфен (Zhang Sanfeng, 1247 – 1464 (?)), въпреки че би било по-правилно произходът му да бъде отнесен към цялата система от даоистки знания. Наред с багуа-джан (bagua zhang, дланта на осемте триграми, кит.) и син'и-цюан (xingyi quan, юмрукът на насочената воля, кит.), то се явява като вътрешно бойно изкуство, насочено преди всичко към саморазвитието на човека. Всъщност, именно това е нещото, което го отличава от бойните изкуства, работещи с външните условия и не даващи възможност за вътрешна реализация. В тайдзи-цюан самият принцип на водене на бой се превръща в изкуство, а не техническата подготовка.

Енергията ци (qi, субстанция, кит.) е ключовата сила, определяща физическия ресурс на човека, неговите физиологични възможности, а също така и способността му към вътрешни преобразувания.

Ритъмът – основата на туйшоу

Може да се каже, че воинското изкуство само по себе си представлява ритъма и именно разбирането за него преди всичко развива изкуството на „бутащите ръце“. Без да се осъзнае ритъма, не може да се постигне правилно дишане и концентрация, а освен това не може да се построи тялото и „да се развие сила“. Тъкмо усещането за ритъма на движението в процеса на постигане на изкуството на туйшоу играе първостепенна роля. Японският самурай Миямото Мусаши (Miyamoto Musasi, 1584 – 1645) пише в своя трактат Горин-но шо (Gorin-no syo): „Ритъмът е основата на живота на воина и той определя неговите успехи и несгоди. Той учи човек как да се развива правилно, как да се упражнява вярно и как да определя силните и слабите страни на воина. Ритъмът помага да се намери най-близкия път до себе си и да се удържа дистанция във всичко, което заобикаля човека. Ритъмът определя тактиката и стратегията на воина, като без него той не може да развива силата си и в моменти на опасност няма да му стига увереността“.

Работата на трите центъра дантиен и постигане на баланс

Човек, практикуващ качествено туйшоу, е способен да постигне такава степен на чувствителност и осъзнаване на своя вътрешен свят, че всичко, което се намира извън пределите на този свят, се превръща в продължение на вътрешната му действителност. Това се осъществява благодарение на действия, които са в съответствие с външната ситуация, без да се губи вътрешен баланс, а също така и поради способността да се реагира осъзнато и гъвкаво на всяка една конкретна ситуация. Именно поради тази причина практиката на туйшоу се явява като изключително важен инструмент по пътя на вътрешното развитие. В този смисъл, като практика, насочена към постигане на осъзнаване, тя би могла да се нарече вътрешната култура на всички бойни изкуства.

Постигането на баланс на енергията в тялото е свързано с трансформацията ѝ в трите енергийни центъра, които обикновено биват наричани „дантиен“ Ако току що започвате да практикувате вътрешни бойни изкуства, следва в по-голяма степен да концентрирате своето внимание върху долната част на корема си, където е разположен „Океанът на ци“ или долният дантиен. С течение на времето практикуващите изработват определена способност да контролират, натрупват и насочват своята енергия чрез всичките три центъра дантиен. Отначало физическото построяване на тялото се явява като задължително условие за структурирането на енергията, т.е. оптимизирането на движението на енергията в тялото и напълването на нейните центрове дантиен. Цялото тяло трябва да бъде напълнено с енергия, за да може да се поддържа физическата структура. Тъй като „основата“ или структурната цялост на тялото може да бъде създадена само след като се напълнят всички енергийни съдове в него и се установи правилна циркулация между тях. В резултат на това тялото става цялостно – „свързано“ е както във физически, така и в енергиен план.

Дантиен (dantian, единен център, цинобърно поле, кит.) – енергийният център на човека. Долният дантиен , „Океанът на ци“, се смята за източникът на енергията. Към него се „стича“ изначалната ци, която е заложена в нас по природа. Ако долният дантиен не работи, тогава човек се намира в пълна зависимост от природната сила на ци и външните енергии ци. В този случай той не е способен да контролира своите вътрешни енергийни процеси и не се намира в процес на вътрешно развитие. Средният дантиен е разположен в областта на слънчевия сплит. Това е центърът на енергията, който е преобразуван от енергията на долния дантиен. Горният дантиен, в който се натрупва енергията, преобразувана от долния и средния дантиен, е разположен в центъра на главата и е свързан с понятието за духа (енергията шън).

Кога и как да се започне?

Преди всичко трябва да се постигне определено разбиране за това, в какъв момент и как най-добре може да се започне практиката на туйшоу. Всеки учител, разбира се, има свое мнение по този въпрос. Но, ако погледнем цялостната система на даоистките алхимични техники, ще открием една доста задълбочена система от знания. Законите на даоистката философия, основаващи се на принципите на „естествеността“, сочат към това, че не съществува някакъв определен момент за започването на практиката. На всички е известно, че полето не бива да се засява в началото на зимата, а е по-добре да се изчакат топлите пролетни дни. С други думи понякога всичките ни усилия не дават никакви резултати, а понякога всичко, което извършваме си идва на мястото и в този случай чувстваме хармония и ред, част от които се явяваме и самите ние. За да може да се получи богата реколта, трябва да се подготви почвата преди посяването. Практиката на туйшоу се явява като своеобразно вътрешно бойно изкуство без съревнование и съперничество. Разбирайки това, вие ще направите първата си стъпка към това да започнете навреме.

Изкуството да слушаш – работа с партньор

Ако сте начинаещ в туйшоу, то най-добре част от времето да се занимавате без партньор. Така по-лесно ще изработите в себе си навика да слушате. Целта на слушането се явява осъзнаването. Слушането е основата на всяко едно изкуство, още повече ако говорим за практика, основаваща се на работа с тялото, енергията и съзнанието. Работейки самостоятелно и слушайки себе си, вие се учите да се осъзнавате. Работейки с партньор и слушайки себе си и него, вие се учите да осъзнавате както своето, така и общото движение в двойката. В зависимост от ръста на майсторството, осъзнаването израства до такава степен, че придобивате определена способност да чувствате и взаимодействате с енергията дори и от разстояние.

Подобно на това как двигателните техники са произлезли от медитативните и алхимични практики на управление и трансформация на енергията, така и работата в двойка се е сформирала в недрата на двигателните практики, а използването на партньор е станало ценен инструмент за преобразуването на собствената енергия. Именно поради тази причина, ако туйшоу се разбира по правилен начин, тогава то се явява като цялостна алхимична система за култивиране и използване на енергията.

По-голямата част от практиката на туйшоу е свързана с работа при внимателен физически контакт с партньора. Всяко едно движение трябва да е съпроводено със съсредоточаване върху контрола над движението на противника. Даденият принцип позволява до голяма степен да се развие навикът на слушането, което повишава чувствителността дори и към най-малките движения на партньора и способността да се отгатват намеренията му.

Работата в двойка се осъществява в съответствие с принципа у дзи (небитието или съхраняването на естествеността). Тя започва със самостоятелна работа в „пустотата“ и завършва отново с „пустота“, когато практикуващият придобива способността да регулира всякакви ситуации без непосредствено физическо вмешателство. Отначало занимаващият се е длъжен да подобри своите физически и енергийни възможности чрез самостоятелна работа, а след това да се научи да конструира себе си в рамките, зададени от взаимодействието му с партньора. Паралелно с усилването на тялото и енергията си, практикуващият развива своята интуиция и се учи как да взаимодейства в хармония с всичко, което го заобикаля.

Побеждава ни не противникът, а самите ние. Основният противник за майстора е самият майстор. Именно победата на човек над самия себе си лежи в основата на всяко сериозно обучение. Важното е да се разбира, че целта на истинското бойно изкуство е постигането на вътрешна хармония, а не жаждата за кръв.

Принципът у дзи (wu ji, вакуум, пустота, безпределно, кит.) – основополагащ принцип на даоистката философия, означаващ изначалното небитие или състоянието на равновесие между всички енергии в света. Светът възниква в следствие на нарушаването на това естествено равновесие. От него произхождат всички жизнени енергии и в него трябва да се върнат.

Историята за развитието на туйшоу

Ако се приеме като основа принципът, че умението да контролираш себе си, а след това и противника, определя истинското изкуство на майстора, тогава може да се твърди, че практиката на „бутащите ръце“ или „слушащите ръце“ се развива под една или друга форма във всички бойни изкуства и същевременно с това се явява като своеобразна тяхна основа. Днес принципите, лежащи в основата на туйшоу, са актуални и се използват в едни от най-популярните практики (като например в айкидото, което произлиза от стила Дайто-рю айкиджуцу (Daito-ryu aikijutsu) и води началото си от една от будистките секти).

Историята, свързана с възникването на туйшоу, води своите корени от времената на императора Ю Ди. Смята се, че именно по времето на неговото управление се сформирт принципите, които по-късно залягат в основата на туйшоу. На историците е известно, че в годините на управлението на императора Ю Ди съществува борбата шуай-дзяо (shuai jiao, буквално – съвместно хвърляне, или просто борба, кит.), в която първоначално са се въплътили принципите на туйшоу. В тази борба целта е противника да се доведе до безизходно положение, без използването на никакви удари. Освен това традицията споменава и военачалника и литератора Ган Бао (Gan Bao, III в.), който успява да внесе в системата на приложното изкуство работата с вътрешните енергии.

Ю Ди (Yu Di – Войнственият, 147 – 80 (?) год. пр.н.е.) е император на западната династия Хан, който успява да сложи край на продължителната военна съпротива срещу аристокрацията и императорите на Китай и обединява държавата под знака на силната императорска власт. Периодът на неговото управление е съпроводен от разцвета на китайските изкуства и науки. Конфуцианството при Ю Ди се превръща в официална държавна идеология. Според преданието, императорът заповядва в центъра на своята столица да се издигне „Златен стълб с чаша“, в която да се събира Небесната роса или есенцията на Небесната река. Ю Ди пиел от тази чаша и това го дарило със сила, здраве и дълголетие. В даоистката традиция се смята, че той владеел еликсира на безсмъртието и това го поставя наравно с великите даоистки майстори.
(По материали от трудовете на: Н.И. Конрад. Запад и Изток. Статии. М.: Наука, 1972)

В епохата на ранното средновековие в Китай се изменят приоритетите в развитието на бойните изкуства. Те били поставени на служба към държавата, което създава предпоставки за разделението им на вътрешни (nei jia, вътрешно семейство, кит.) и външни (wai jia, външно семейство, кит.). В резултат на това разделение се изменя цялото устройство на живота, тъй като освен интересите по вътрешното развитие на човека, на преден план започват да се извеждат и обществените, държавни интереси.

През епохата на управление на династията Мин (XIV – XVII в.) разделението на бойните изкуства на вътрешни и външни продължава. Основната причина за това е общото доминиране в китайската култура на „вътрешното“ над „външното“. Подобно разграничаване се наблюдава и в китайската живопис, калиграфия и литература. Втората причина за това разделение се изразява в това, че към XVII в. много философски категории (ин – ян, движение – покой, петте първоелемента и т.н.) придобили определени съответствия в техническите действия. До този момент нито един обширен трактат по бойни изкуства не посочва вътрешните принципи на движение на енергията. Освен това формирането на школите и стиловете в бойните изкуства е подпомогнато и от традицията по провеждането на народни фестивали през XIV – XV в., на които се събират представители от най-различни течения.

През XIII – ХIV в., зад стените на шаолинския манастир, се налага стилът шаолин-цюан (shaolin quan), който изиграл много важна роля в развитието на редица бойни изкуства. В наши дни около този стил възникват доста спекулации и в своя съвременен вид той съществено се отличава от първоначалния си вариант.

Шаолинският манастир е построен през 495 г. През 527 г. в него се заселва монах на име Бодхидхарма. Смята се, че той е създателят на сектата на шаолинския чан, в чиято основа е залегнала будистката философия и алхимичните практики за вътрешна трансформация. Техниките, разработени от Бодхидхарма, включват в себе си особена работа с дишането и развиват тялото и съзнанието. Впоследствие монасите постоянно допълват тези техники, включвайки в тях традиционните китайски знания.

През XVI – XIX в. – периодът на активното установяване на вътрешните стилове, под влиянието на будизма и даоизма, се достига осъзнаването за важността от вътрешното развитие и възникнала необходимостта от съответстваща воинска философия. Вътрешните стилове се формират на базата на вече реално съществуващи външни методи. Майсторите и даоистките монаси създават нова философия, основаваща се на сливането между доминиращите външни техники и вътрешното развитие. В резултат на това възникват направления като тайдзи-цюан, багуа-джан и син'и-цюан. Този период от историята е прието да се обозначава като „удански“. Именно тогава възникват стиловете, които в един или друг вид стигат до наши дни. Смята се, че най-видният представител от уданската школа е Джан Санфен.

Джан Санфен е полулегендарен майстор. Сведенията за времето, в което живее и твори, се разминават в различните традиции. Смята се, че той е бил даоистки алхимик, който е успява да изготви хапчето на безсмъртието. Установено е, че Джан Санфен е роден през 1247 г. в епохата на династията Сун. Съгласно един от източниците умира през 1464 г., като успява да живее повече от 200 години, а в същото време други посочват значително по-голяма продължителност на живота му (така например, ученият Уан Янлин споменава, че се среща с него през 1723 г., когато Джан Санфен е трябвало да бъде вече на 476 години!). На младини той работи като чиновник и служи в местната управа. Джан Санфен посещава множество манастири, като успоредно с това се увлича по даоизма и се заселва в планините със своите ученици. С този дълголетник и мъдрец се опитват да се срещнат повечето от управниците в периода XIV – XV в., но много малко хора са удостоени с тази чест. Веднъж той приема на поканата на управника на царството Уей и тогава Джан Санфен се отправя на път, но пътеката се оказва непроходима заради местни бандити. Според преданието точно в тази нощ той получава откровение от Изначалния Властелин, даоистко божество, което му предава знанията за тайдзи-цюан.

Както вече стана на въпрос, много от съвременните бойни изкуства практически са израснали от корените на това, което в днешно време наричаме туйшоу – тайдзи-цюан, багуа-джан, син'и-цюан, винг-чун, шаолинско кунгфу, айкидо и др. В съвременния си вид практиката на туйшоу се опира на традицията на семейство Чен, а нейното създаване се приписва на знаменития майстор Чен Уантин.

Чен Уантин (Chen Wangting), второто му име е Чен Дзоутин (Chen Zouting) (1600 – 1680) е офицер и виден майстор на бойните изкуства през епохата на династията Мин в Китай. На него се приписва създаването на стила „Юмрукът на Чен“ (Chen Fist), а също така и практиките с широк меч (меч дао) и техниките за работа с копие. В провинциите Хенан и Шандун, Чен Уантин е известен като борец срещу бандитите и крадците, които досаждат на търговските каравани. В преданията се споменава, че през деня той усъвършенства своето бойно майсторство, а през нощта се потапя в изучаването на китайската литература.

За да се разберат тънкостите на тайдзи-цюан, е много важно да се осъзнае стилът на семейство Чен – най-старият от съществуващите стилове по тайдзи-цюан. От него възникват всички съвременни стилове, в частност стилът Ян (Yan), създаден от Ян Лучан (Yang Luсhan, 1779 – 1872), ученик на Чен Чансин (Chen Chanxing, 1771 – 1853), който пък от своя страна е потомък на Чен Уантин от пето поколение. Ян Лучан преподава знания за вътрешната сила и нейните бойни приложения на придворните на последния китайски монарх – императрица Ци Си (Ci Xi, 1835 – 1908).

Туйшоу в Русия – майстор Виктор Василиевич Кузнецов

Популярността на тайдзи-цюан в нашата страна расте с всяка година: откриват се нови групи, организират се семинари, пристигат китайски майстори. Но не са много практикуващите, а още повече начинаещите, които разбират колко е важно да се практикува туйшоу, за да може да се придобие едно по-цялостно разбиране за тайдзи-цюан. Малко са истинските учители по този път, защото туйшоу – това е определен начин на живот, изискващ себеотдаване, особено съсредоточение и дълбоко потапяне в него.

Много хора смятат, че в нашата страна интересът към вътрешните бойни изкуства е възникнал в края на 80-те години и е бил свързан с популярността на ушу. Макар че още в самото начало на перестройката в Москва вече са съществували групи, които са изучавали тайдзи-цюан. Историята за възникването и развитието на изкуството на тайдзи-цюан в Русия е свързано с името на Виктор Василиевич Кузнецов. За много хора той е известен като майстор на вътрешните бойни изкуства, но преди да се посвети на постигането им, Василич, както уважително го наричат неговите ученици, извървява доста дълъг път, започвайки от уличен боец, който впоследствие става известен учител по карате.

В детството ми, заедно с моите родители, се преместих от центъра на Москва в Кузминки, което още по това време беше бивше подмосковско предградие. Там половината улица седеше и гледаше, а другата половина се готвеше за бой и който не умееше да се бие, няма как да оживее. Изпращаха ме например за хляб, като по пътя можеха да ми вземат всичките пари, а вкъщи за капак и баща ми се отбелязваше. Биехме се улица срещу улица и много често с приятелите ми се включвахме само заради честта на компанията – ето в такава атмосфера израснах и тя ме научи на много неща. Чувството на приятелските отношения и до този момент е изключително важно за мен.

Духът на бойните изкуства за първи път ми беше представен от приятеля на баща ми, Юра Артамонов, който беше ветеран, владеещ джиу-джицу. В този ден, след като ме видя да чета книгата „Самозащита без оръжия“ за служителите на НКВД (Народен комисариат на вътрешните работи, бел. пр.), която бях измолил от свой приятел, той ме повика на двора и подавайки ми нож, ми каза: „Нападай, малкия“. Плесна ме по бузата и тогава аз побеснях… Свестих се едва когато майка ми ме пръскаше с вода. После той ми обясни нещо, което ще помня за цял живот, че това в книгата и с приятелите – всичкото е на теория, но когато срещу теб застане истинският враг, започваш да се държиш съвсем другояче, след което ми показа как трябва да се бия… Това ми беше първият урок – запознанството ми с бойните изкуства. А като цяло всичко започна, както при повечето хора, с практиката на карате.

През 70-те години Виктор Василиевич стана един от организаторите на школите по карате в Русия. В началото на 80-те, до неговата официална забрана, каратето придоби масова популярност и разпространение, а Виктор Василиевич се превърна в един от най-авторитетните преподаватели на тази школа. Той обича да си спомня как каратистите от тези години се занимавали без всякаквите спецсредства и самите те си шиели дрехите, а на занятията се биели с всичките си сили.

През 1982 г. каратето в СССР беше официално забранено. Имаше три смъртни случая по състезанията, а след една от тренировките пребили на улицата племенника на секретаря на московския градски комитет на КПСС Гришин и излезе официално решение за това да се забрани каратето. Тогава се занимавахме тайно, ходехме в гората или например се маскирахме като баскетболисти и щом се почукаше на вратата на залата, веднага хващахме топката в ръце и правехме невинни физиономии: извинявайте, ние просто играем баскетбол. Ако пък станеше нещо, скачахме през прозорците, криехме се по подлезите…

След това се появиха проблемите със здравето ми – зрението ми силно се влоши, а по време на едно от занятията противника ми ме удари толкова силно, че си прехапах езика и изгубих много кръв. И тогава реално се замислих какво да правя по-нататък – или ще убия някой, или мен ще ме убият, но нищо от това няма да има смисъл. Този факт обаче малко ме разстрои, защото какъв ще е този живот, ако не започвам да се бия от сутринта? Но продължавах да търся кое ще да е това благо дело, с което хем да развивам тялото си, хем духа си, не може все пак човечеството да не е измислило нещо… След това един каратист ми донесе някакъв трактат по тайдзи-цюан, който успяхме да изучим с моя приятел и разбрахме, че това е нещото, което ни трябва!

Още в хода на един от шампионатите по карате в Талин, Виктор Василиевич забелязва демонстративното изпълнение на шведския спортист и вице-шампион по карате за Европа, който показва формата на тайдзи-цюан в стил Ян. Тези движения го заинтригуват и след състезанието той се среща със шведа, който неочаквано му казва: „Ти значи ще се занимаваш с тайдзи“.

Работата е там, че с тайдзи-цюан можеш да се занимаваш до смъртта си, като същевременно можеш постоянно да практикуваш, да се усъвършенстваш и да преоценяваш знанията. Каратето… Не знам какво да кажа! Може би трябва да си японец и да живееш в Япония. В сериозните направления на карате всичките достижения са ясно свързани с вътрешните изкуства и с вътрешната енергия и затова хората в тях се задържат толкова дълго и продължават да практикуват.

Минават две години и един ученик донася на Виктор Василиевич касета със запис на демонстрацията на известен майстор по тайдзи-цюан, наследник на традицията на семейство Чен от деветнадесето поколение – Чен Сяован (Chen Xiaowang), показващ стила Чен. Видяното на касетата толкова увлича Виктор Василиевич, че той окончателно решава да се посвети на опознаването на тайдзи-цюан.

Успях да разбера, че тайдзи може да се превърне в също толкова важно нещо в живота на човек, колкото са въздуха, храната или водата за него. А Джан Санфен, който измисля всичко това – като че ли не е човек. Това знание е толкова дълбоко и сакрално, че най-вероятно ни е било предадено от друга цивилизация. Но за съжаление сега това разбиране е потънало някъде …

И така, паралелно със занятията по карате, започнах да преподавам и тайдзи-цюан, и туйшоу, мимоходом занимавайки се с търсене на информация и учейки се от всички китайци, които пристигаха при нас. Един такъв китаец, Саша, дори настаних у дома. Той не умееше много неща, но въпреки това съм му благодарен. За много кратко време успях да науча всичко, което Саша можеше да ме научи и веднъж той дори ми каза: „Аз не съм майстор. А на теб ти е нужен добър учител“. Обаче истински учител е много трудно да се намери, дори и в Китай. По това време започна перестройката и ми се удаде възможността да замина извън граница.

Недостигът на информация и липсата на общуване с живи носители на културата се превърнаха в сериозни препятствия по пътя на практикуващите. Много хора се подведоха от липсата си на търпение и учениците започнаха да се отказват от практиките само след две години занятия, като обикновено се насочваха към карате или самбо, при които постоянното повтаряне и простотата на действията бяха по-близки и достъпни до тяхното съзнание.

Пътешествайки много по света, Виктор Василиевич се убеждава, че тайдзи-цюан и туйшоу не са просто някаква разновидност на ушу, а представляват културата на целия живот. Дългите години на занятия по тайдзи-цюан му позволяват да разкрие от всички страни аспектите на тази практика: оздравителен, психологически, боен… А вече днешната популярност на тайдзи-цюан дава обяснение за възможността от разкриването на вътрешния потенциал на човек.

През последните няколко години Виктор Василиевич води група по туйшоу в INBI. Обучението се провежда на базата на „старите“ традиционни методи. Той носи лична отговорност за обучението и отчита индивидуалните особености на всеки един занимаващ се. Виктор Василиевич смята, че добър наставник е този, който постоянно контролира своя ученик, придържайки го в случай на необходимост, за да не му навреди излишната енергия, тъй като много хора идват да се занимават с туйшоу със своите стереотипи на възприятие от бойните изкуства, получили се в следствие на години занятия с външни техники.

Ако човек постоянно и осъзнато практикува, упорито се труди и се развива, то той ще придобие определено разбиране и ще успее да разкрие себе си, независимо от това, че може да няма възможност да се занимава при големи майстори. И ако някой се занимава два пъти в седмицата, дори и в група, то това си е нищо работа. Човек трябва да се занимава всеки ден, като най-добре да е сутрин. Десет минути сутрешни занятия заменят половин час вечерни – злите хора рано не стават.

Виктор Василиевич винаги е готов да експериментира и да заимства нещо от своите ученици, ако разбира се има какво да се вземе от тях. За начинаещите в туйшоу неговият метод няма да се стори много мек – той успява да създаде такова впечатление у хората, като че ли във всяко свое движение се бори със самия себе си. А старите ученици на Василич, тези които се занимават повече от десет години, казват че всички негови движения представляват не просто определени техники на туйшоу, и дори не толкова като едно постоянно задълбочаване в същината на бойните изкуства, а реално показват философията на живота по Кузнецовски.

Имам толкова много приятели боксьори, бивши каратисти и всичките те са „бивши“. Нека вземем, например, бокса. Кой 50 годишен човек се занимава с бокс? Няма да намерите такива хора. За да може сериозно да тренираш туйшоу, трябва да умееш да седиш „в стълб“ не по-малко от два часа, а за тази цел трябва да умееш да наработваш, да се учиш да слушаш и да осъзнаваш себе си. Аз минах петдесетака, но смятам, че главното нещо, както казваше един знаменит класик на комунизма, е: „да се учиш, да се учиш и пак да се учиш!“

Може дълго да се говори за философията на тайдзи-цюан и туйшоу, но важното е постоянно да се помни едно единствено нещо – основният принцип на туйшоу е да останеш ученик, а това значи да се отнасяш уважително към придобитите знания и да не губиш времето си напразно в постигането на нови неща, без преди това да си осъзнал вече получените знания. Тези качества, всъщност, водят ученика до разбирането за това, че във всеки един момент той трябва да е готов да победи преди всичко самия себе си.

29 април 2009

Във вид за печат