Сакралният танц
За да се роди танцът не е нужно чак толкова много – звук и отклик на тялото на него. Това може да бъде тътенът от африканските барабани, може да бъде дъждът, а може да бъде дори и биенето на сърцето. Вътре във всеки човек по природа са заложени определени ритми, които задават въпрос и дадени движения, които дават отговор на него. Тяхното съвпадение се превръща в танц – диалог между тялото и музиката, диалог със самия себе си или с друг човек, диалог с Бога или с Вселената.
Да танцуваш в търсене на себе си
Какъвто и да е танцът – било то страстният вихър на фламенко или медитативното поклащане под ритъма на реге, той винаги има един единствен замисъл: да се установи връзка с духовния свят на танцьора, с това, което понякога е скрито дори и от самия него. Това е специфичен начин да събереш силата си и да се научиш да взаимодействаш с нея. По време на танца в тялото на танцуващия се появява тази енергия, която му е толкова необходима и която му дава усещането за живот – едно безспирно движение и развитие. Съществуват и народи, за които танцът представлява естествено състояние. Той не започва, когато се включи магнетофонът и не зависи от мястото, времето и обстановката. Да танцуваш на автобусната спирка? Да танцуваш, когато миеш чиниите? Да танцуваш, когато стоиш на дълга опашка? Да, при положение, че вътре в теб свири музика. Да, ако танцът идва отвътре, от самото сърце. Всъщност това е едно от най-главните условия за неговото появяване. Танцът е определена дълбочина и ако той не се преживява вътре, тогава се превръща просто в някакви външни движения без съдържание или в експресия без чувства. Преходът към външното – това е проблемът на съвременния танц, за който естетиката на движенията много често е по-важна от вътрешното напълване, т.е. изразяването на човешката природа чрез тялото. Такъв подход унищожава самия корен на танца и неговата сила. Той е насочен не толкова към общуване със самия себе си, колкото с обкръжаващия свят и това отдалечава танцьора от търсенето и го превръща от търсещ човек – в парадиращ. Освен това, когато движенията са насочени навън, се губи вътрешната осъзнатост и контрола над енергията. А това е най-важното, което се губи в съвременните танци! В сериозните школи танцуващият не го пускат да излезе „пред света“, докато не почувства танца отвътре и докато не се слее със самия себе си, слушайки външните и вътрешните ритми. Не го пускат дори пред огледалото, докато не е постигнал усещане за своето тяло – няма за какво да гледаш себе си отстрани, ако вътре още е пусто. Танцът провокира в човека търсенето на самия себе си и търсенето на енергията, която напълва тялото, но която далеч не всички са способни да използват (оттук се създава и усещането, че вътре е пусто).
Проводникът в това търсене е ритъмът. Той е пътеката, пътят и помощникът. Необходимо е само да се слуша, слуша и слуша... И тялото само ще започне да танцува. Танцът може да придобие всякакви форми – от хулиганско и емоционално R’n’B до величествен и чувствен валс. Стилът – това е просто визуален план или определена форма на съотношение между вътрешния и външния свят. Той зависи от региона, в който е възникнал танцът и от ритъма, под който се е създавал и се е развивала неговата култура.
Танцът – това е определен обем със свои собствени задачи и действия. Може само да се пребивава в него и по някакъв начин човек да се напълва в танца, а може и да се отиде още по-далеч – той да се превърне в процес на вътрешно опознаване и преобразуване, т.е. алхимия. Възприятието на танца също така може да се превърне в особено преживяване дори ако просто наблюдаваме танцуващия и ритъма, в който се движи неговото тяло. Движенията му всъщност създават своето пространство и ни заключват в него, където преобразуват, вдъхновяват и напълват със сила и чувство, енергия и емоции. Танцът задава настоящето и самият той се явява условие за него. Той твори танцьора, твори зрителя и твори самото настояще – тук и сега.
Сътворението на езичеството
Съществуват определени религии, в които главната молитва е танцът. Той се е родил заедно с боговете и съвсем вероятно е да е бил създаден за тях. Танцът е тясно свързан с култа към плодородието. Обредите съединявали човека с небесните ритми, със силите на Земята и Луната. В действителност първите съгласувани движения на черните загорели тела под ритъма на кожените барабани представляват определен култ, вплетен в космическите цикли.
Всяко проявление на природната сила в политеистичните култури не само, че е притежавало определени характеристики и свое съответстващо божество, но освен това е предполагало изграждането на взаимоотношения с тази сила. В процеса на това изграждане се подбирали различни форми на движение и се търсели точните ритми, които в крайна сметка се сливали в танца. На различните задачи – съхраняването, придобиването и развитието, съответствали определени ритми и определени обредни движения.
Интересното е, че в монотеизма танцът няма такова значение. Работата е там, че танцът не може да бъде привързан към един единствен обект, иначе ще престане да изпълнява своите функции. Един обект означава един единствен ритъм и един ред на определени движения. Възможно ли е обаче да го намерим? И точно обратното, най-древните култури – халдейската, шумерската, асирийската, вавилонската, египетската и гръцката, имат много богове и съответно огромно разнообразие от танци.
Танцът е длъжен да поддържа необходимите връзки за човека и да се противопоставя на разрушителните въздействия отвън. За разрушително се смятало всичко, което нарушавало естествения ритъм на общуване с природата, което, от своя страна, е свързано с развитието, ръста и застаряването на енергията. Този ритъм съответствал, преди всичко, на лунния цикъл. Жената е свързана повече от всички с Луната. Тя представлява своеобразен дом за Луната на Земята. Съединяването на активността на жената с лунния цикъл било толкова силно, че всичко се строяло и се подчинявало на това съединение. Вътрешното състояние и външната активност на жената се различавали в отделните периоди на лунния цикъл. И това е разбираемо, тъй като нейният ритъм се съотнасял с процеса на овулацията. Пребивавайки в трите различни състояния в течение на един лунен цикъл – пробуждането, съзряването и излизането на енергията, жената била активна по различен начин.
Изкуството на съединяването и съпоставянето на своя ритъм с фазите на луната, позволявало на жената да се приобщава към свещеното. Това се изразявало с култа към Деметра (при гърците), Изида (при египтяните) и Бригита (при келтите). Най-важните ритуални танци се изпълнявали именно от жените и били старателно скривани от очите на мъжете. Всички движения имали много важен смисъл и изисквали безупречно изпълнение. Работата е там, че в течение на лунния месец дишането на жената се сменя три пъти, а съответно – и насищането на тялото й с енергия. Следователно, всякакви непремислени движения, изпълнявани в неподходящ ритъм и без нужната концентрация, ще доведат до нарушаването на реалната хармония с природата, което от своя страна ще доведе до загуба на естествеността и напълването.
Танцът – езикът и вярата на древна Африка
Танцът съединил в себе си две сили. Едната от тях е насочена към развитието, а другата към съхраняването на енергията. Външната форма на танца представлява контролираща сила, която трябва да позволява да се развива и отглежда вътрешната сила.
Една от първите култури, която почувствала и започнала да използва това, била политеистичната култура Йоруба – може би най-древната практическа система. В нея вярата се определяла не толкова на невидимо или абстрактно ниво, а по-скоро придобила свой език в движенията на тялото, в неистовите танци около огньовете, в тъмните длани, биещи в транс по кожата на барабаните, в техния глух ритъм и в тежките напеви на силните и дълбоки гласове.
Йоруба е народ, състоящ се от няколко етнически групи. Основното място на обитаване са Нигерия и Бенин, което е свързано с древната култура Нок, която, на свой ред, има връзка с културата на Древен Египет. Културата на народа Йоруба се смята за основната африканска култура, съхранила част от тайните древно-египетски знания.
Културата Йоруба използва формата Иле-Ифе, която е условие за съхраняване и развиване на енергията. Благодарение на дадена последователност от движения, в танца се осъществявала връзката между различните нива на енергията и в зависимост от характера на тези връзки, възниквал определен модел на танца.
В резултат на колонизацията културата Йоруба се разпространила по целия свят и матриците на нейните танци се вплели в танците на много други народи. Популярните в днешно време танци – мамба, румба, конга, чанклета, сон, салса, самба и други афро-бразилски, афро-кубински и афро-карибски танци, са съхранили същия подход към търсенето и реализацията на вътрешните връзки, както Иле-Ифе.
Иле-Ифе – град в Нигерия, прародина на древната култура Йоруба. Той се почита като място с особена сила. Според една от версиите, град Иле-Ифе е свързан с древно-египетската цивилизация и дори днес в него продължават да се пазят знанията за нея.
Според една от легендите на Йоруба, хората били научени да танцуват от Обатал – началото, даващо диханието на всичко живо. В разбирането на народа Йоруба, танцът представлява не просто акта на съединяването на човека с божествената сила, а определено осъзнато действие. Той е насочен не само към съединяването с небето, но също и навътре в човека – към зараждането, преобразуването и умножаването на собствените сили. Този конкретен подход към танца се определя от разбирането за земния ритъм на мястото, където живее и се развива човек и от силата на земята, която е толкова важна за африканските народи.
Танцът на безсмъртието
Освен танците на Африка, черпещи вдъхновение и сила от самата земя, съществува още и направление, което е свързано с небето. То се е зародило в Индия. „Небесното“ направление е свързано с практиката за пробуждането на жизнената енергия – кундалини, съединяваща менталното, енергийното и физическото. Това съединение всъщност представлява нещото, което управлява божествената сила. Кундалини – това е реализираната форма на връзка, която може да се разглежда като определен вид енергия, сила или форма. Такъв подход към танца е свързан с култа към Шива-Натараджа.
Съществува също така и направление на танца, в което се работи на нивото „човек“. Тук са много важни движенията, техният смисъл и това, към което са насочени. Такъв, много „човешки“ танц, е най-ярко изразен в келтската култура и в култа на поклонението към божеството Бригита.
Тези три направления – културата Йоруба, индийската и келтската традиция, са особено важни за разбирането на смисъла на танца. Защо точно те? Защо, да речем, не богатата египетска традиция? Причината е, че в Египет вярата в задгробния живот е предопределила своеобразното разбиране на човека за неговото положение на Земята и е задала времеви рамки. Египетският танц представлявал определено висше изкуство, а понякога и ритуал, но не носел идеята за връзката и съхранението на жизнената енергия.
В културите и религиите, в които съществуват понятията за безсмъртието и превъплъщаването, танцът се разглеждал като определен механизъм за съзидание, развитие на енергията и усилване на духа, който може да бъде използван в следващия живот.
Постепенно танцът се превърнал в съзнателна практика и начин за развитие и самоусъвършенстване. В него се проявявали повече емоции, повече чувства и повече от индивидуалността на всеки танцьор.
Твоят танц – това е твоето особено преживяване, състояние и опит. Ключът към него е в законите на природата, в дълбините на твоето тяло, в умението да слушаш ритъма и да отдаваш себе си на него, и във вътрешното „аз“, което се стреми към нови знания за самото себе си. Научавайки се да общува със себе си чрез танца, човек може да го използва като език за общуване със заобикалящия го свят. И ако той танцува по начин, по който зрителят да остане без думи, значи това е точно този език!
Препоръчителни материали по темата::
- Традиция
- Пулсът на живота
- Седемте женски условия за преобразуване на великото учение Йоруба
- Моко маори
08 април 2007