Фламенко
Емоционално. Страстно. Ритмично. Фламенкото е път, който води към вътрешно освобождаване и радост, макар външно да е пропито с тъга и страдание. Всеки такт и всяко движение на фламенкото сякаш искат да извадят нещо из дълбините на човешкия дух или, напротив, да го скрият на сигурно място...
Извиващи се ръце, горда осанка, ритмични стъпки на токове, пронизващ поглед, страст и огън... Чувстен испански танц на вътрешното освобождение с отчетлив ритъм и красива китарна музика – това е фламенкото.
За да постигнеш същината на фламенкото, не е достатъчно дори да владееш на професионално ниво техниката на танца или свиренето на китара, да си изучил всички оттенъци и особености на музикалния му стил. Необходимо е да умееш да чувстваш истинския дух на фламенкото, на това изкуство, формирано чрез много векове и народи. Малко хора всъщност осъзнават, че пътят на фламенкото с неговите особени вътрешни ценности, може да бъде религиозен. И в основата на този път e обръщането навътре, към себе си, към онези знания, които могат да дремят вътре в теб, но и могат да бъдат разбудени чрез дълбинни изживявания – песни, идващи от самото сърце и раждащи в душата буря от чувства и сапатеадо – ритмичното потропване на токовете.
Съвременното фламенко е съставено от три основни елемента – канте (cante — пеене, исп.), байле (baile — танц, исп.) и токе (toque — свирене, исп.).
Канте хондо
Нуеморно китарата плаче,
както водата в каналите плаче,
както вятърът под снеговете плаче,
Не я моли да замълчи!
Така плаче залезът за изгрева,
така плаче стрелата без цел,
така плаче нажеженият пясък
за прохладната красота на камелията.
Така се прощава с живота си птицата
пред отровния зъб на змията ...
Музикалната и емоционалната основа на фламенкото е т. нар. канте хондо (cante jondo — дълбоко пеене, исп.), тип пеене, типично за древна Андалусия. Нищо не може да се сравни с красотата и проникновеността на тези нежни и в повечето случаи тъжни песни. Канте хондо е истинско изкуство, способно да изрази вътрешното състояние, дълбинното изживяване.
... Това наследство е безценно и най-добре изразено от името, с което го е нарекъл надорът ни – канте хондо, дълбоко пеене. По е истиски дълбоко, по-дълбоко от бездните и моретата, по-дълбоко от сърцето, в което звучи и гласа, чрез който възкръсва – то е почти бездънно. То идва от незапомнени племена, пресича вековните старинни гробища и листопадите на бурите. Идва от първия плач и първата целувка ...
Ф. Г. Лорка, Част от лекцията «Канте хондо»
Обикновено възникването на канте хондо се свързва с най-древните музикални системи на Индия и на циганите, които странствали по цял свят и пренесли тези знания от Раджастан (северозападна Индия) в Испания в периода 9-14 век. Това влияние се проследява в множество варианти на изпълненията на най-простите (от гледна точка на традицията на нотния запис) мелодии. Много технически нюанси и оттенъци на звуковата палитра са всъщност характерни черти на «циганската школа». Тук едни и същи опорни ноти могат да бъдат изпълнени безкрайно различно. Подобна вариативност на звученето на една фраза изразява едно обемно виждане за света, което позволява да се съотнесат знанията на фламенкото с ведическата философия. Други характерни черти на този стил са полиритмията и яркото и емоционално изпълнение, съпроводено с провиквания.
Върху формирането на фламенкото и канте хондо като негова основа влияние са оказали, освен циганите, и много други традиции. Възникването и развитието на това изкуство обединява няколко времеви и културни пласта, всеки от които ще разгледаме поотделно.
С какво започва всичко
Фламенкото възниква при сливането на културите на населението на средновековна Андалусия, на чиито територии живеели араби, евреи, цигани, християни под «патронажа» на мюсюлманите, които се отнасяли доста толератнтно към другите традиции. В този период три религии – християнството, исляма и юдаизма – влезли в по-тясно и вероятно по-продуктивно отколкото в предходните епохи взаимодействие една с друга. Това бил период на всеобщо търсене – между хората от различни вероизповедания протичал обмен на знания. Давал се приоритет на практическия опит, но същевременно с него човешкият живот се разглеждал много символично. Духовните ценности се тълкували различно от различните религии, но всички те ги уважавали в еднаква степен. Фламенкото като символ на тази епоха се сформирало при срещата на многото култури, затова то побира в себе си и синтезира знанията на тези различни традиции.
Влияние на исляма и суфизма. Араби
Суфизмът се отделя от исляма като направление, за което особено важен е самостоятелният опит на човека, търсенето на знанията вътре, а не извън себе си. Суфийският мистик от 13 век Ибн ал Араби (1165-1240), роден в Андалусия и живял там около 25 години, още на младини систематизира изкуството на опознаване на човешкия дух и определя човешкия път като мистичен опит на изживявания на различни ритми, като така става, дори без сам да подозира, основният идеолог на фламенкото на своето време.
Ибн ал Араби говори за три странствания, които човек извършва: от Аллах, през различни светове, до земния свят; към Аллах – духовно старнстване, което завършва със сливане с мировата същност; в Аллах – за разлика от първите две, това странстване е безкрайно. Всяко от тези странствания се направлява от чувствата. Знанията за чувствата, както и за съотвестветните им действия, са обект на изучаване за всички арабски алхимици, търсили начини да преобразуват енергията.
По времето на Ибн ал Араби интуицията, чувствата и усещанията били почти видими, материални, измерими. Съвременният танц, изпълнен с експресивност и емоционалност, в много случаи е станал егоистичен и безчувствен, той не притежава онази вътрешна светлина, заради чието изразяване, всъщност, е бил създаден. Фламенкото строго следва зададения вътрешен ритъм – външният ритъм не е свободен, но за да достигнеш вътрешна свобода при изпълнението на танца, е необходима истинска концентрация и напрежение. Тези условия на танца водят до едно особено изживяване и дават възможност да се преобразува вътрешната енергия по време на танца.
И така можем с достатъчна доза увереност да предположим, че в изкуството за изразяване на дълбочината канте хондо понятията за вътрешна осъзнатост, съответствие и връзка са взети от суфийските мистици.
В систематизацията и развитието на фламенкото значителна роля изиграва персийският поет Зириаб (789–845/857) – арабски певец, витруозен лютнист, поет и композитор, теоретик и педагог, който получил името си («Черната птица») заради «тъмната» окраска и мелодичността на очарователния си глас. Зириаб основава първата андалуска школа за музика и пеене. В този музикален център, разположен в град Кордова, се изучавали традициите на пеене на различните култури. По всяка вероятност школата на Зириаб трябва да се смята за първият основен център на теорията на фламенкото. За него Ф. Г. Лорка пише в началото на 20 век:
Чу, Малегеньи звуки я слышу.
Глубокого пенья, я слышу вирши.
Канте чико — тоже искусство,
Что поется под солнцем юга.
<…> Нет, не о сладкой любви эти строки
И не о крепкой мужской дружбе.
В южной ночи слышна песня Птицы —
Птицы Черной, с Востока прибывшей…
Зириаб правел музикални инструменти и създал оригиналния модел на лютнята, като усъвършенствал ал-уд (испанците я наричали ла-уд) и добавил към нея пета струна – така той създал лютнята, която по-късно се ползвала и в християнска Испания и в Северна Африка. Интересно е да се отбележи, че Зириаб заложил основите не само на изпълнението на музиката, но и на изучаването й. Той създал правилата на системата на обучение, като поставил знак за равенство между изпълнителското изкуство и засилването на личностните качества на музиканта. Внимателното му отношение към ежедневните действия и етикета (именно Зириаб се превръща в законодател на етикета за приемане на гости, на него дължим и вече обичайното сервиране на три блюда: първо – супа, второ – риба и трето – напитки и десерт) поставя основите на цялото изкусво от движения и паузи, видимо в изкуството на канте хондо.
Действията на Зириаб се пресичат с мюсюлманското мистично изкуство на потъване в състоянието на екстатично изживяване, което позволявало на изпълнителите не само обемно да представят изкуството си, но и да се изпълнят с него, т. е. да се намират в състояние на екстатично изживяване, което във фламенкото се изразява с понятието дуенде (дух, исп.).
Влияние на християнството. Тамплиери
Интересен факт в историята на Андалусия е свързан с разкриването на следите на тамплиерите, които са основали тук свой орден в периода 1253-1258. По всяка вероятност именно на тамплиерите, като пазители на християнските тайни и колекционери на различни знания, принадлежи привнасянето на християнски религиозни ритми във фламенкото.
Танцът като форма на изкуството има особено значение и изпълнява свещени функции, като придава определен характер на движението, принципи на позиционирането на тялото и вътрешен ритъм на действието. Танцът е огледало – изразител и съхранител – на знанията за ритъма на опита и остава такъв чак до Възраждането, когато се превръща в част от естетическото възпитание на човека.
Ислямска Андалусия била особено място за развитие на различни способности и знания, а търсенето им било сред задачите на тамплиерите. Затова една уникална форма на музика и движение, насочена към трансформиране на вътрешното състояние и опит, безусловно няма как да е останала незабелязана за тях.
Една от тайните на тамплиерите били знанията, от които се ползвали още Исус и Мохамед. Те били свързани с ритъма на слога на Писанията или молитвите. В тези ритми се използвал микротон, който определял честотата на звуковия ред. Във връзка с използването на подобни ритми във фламенкото, ясно се вижда познаване на законите на строежа и въздействието му – различни по честота и сложност ритмични структури влияят чрез съответните образи на съзнанието и определят „нивото на ритмичното изживяване”. Използването на микротона и полутона създава форма на въздействие с особена сила, която може да се използва както за ефективни вътрешни резултати, така и за осъзнато влияние върху външното пространство.
Разнообразните оттенъци на полиритмичното фламенко дават на изпълнителя възможност във всеки момент да променя емоционалния и енергийния пълнеж на танца. Следователно танцът става и дълбоко личен, тъй като от танцьора се иска истинско, а не мнимо техническо съвършенство. Фламенкото напомня игра, при която трябва да се познават различни ритми, да се влиза в резонанс с тях, което вмъква всички участващи в действието в общо единно екстатично изживяване.
Един от класическите християнски мотиви, привнесени от тамплиерите във фламенкото са Песните на Света Мария (Сantigas Santa Maria, исп.), които са създадени през 13 век за Алфонсо Х Мъдрия, крал на Кастилия и Леон.
Африканци. Ибери. Гърци
Африка, люлката на човечеството, съкровищницата на земните ритми, неизбежно също е повлияла върху дълбоко музикалното, страстно и ритмично изкуство фламенко. Представители на африканския континент се появили в Европа по време на европейската колонизация на Африка и Латинска Америка. Според небезоснователни предположения, изконна африканска стъпка, идваща от племенните африкански танци, е добавила допълнително огън в чувственото фламенко.
Традиционните танци на Кения са основани на плътен контакт на стъпалата със земята. Танзанийските танци, които са над сто вида, също са плътно свързани със земята. Практически на целия континент се забелязва особено внимание към възприемането на ритъма именно чрез краката. Така в угандийските ритуални танци, свързани с инициациите на юношите, се използват силни удари по земята с крака, които символизират разкриването на нова сила и мощ, свързани с формирането на мъжество у младежите.
Работата с краката представлява едно специално умение да се съхрани връзката със земята, да се слуша ритъма й. Ритмичните форми на съвременното фламенко, които се свързват с тропане със стъпала и токове и се наричат сапотеадо, са дошли преди всичко от Африка и се използвали основно от мъжете. Жените работели повече с ръце. Днес тези различия са се поизгубили и движенията на жените и мъжете в танца са доста сходни.
Иберите, най-древното население на Пиренейския полуостров, в края на второто хилядолетие преди новата ера основали на територията на Андалусия държавата Тартес. Някои изследователи смятат, че иберите са дошли от Африка, а други вярват, че са наследници на знанието на доиндоевропейското население на Европа, с което те във всички случаи са взаимодействали. Отделно от действителния произход на иберите, с тях е свързан вероятно най-древният пласт от знания за изкуството на изразяване на дълбочинното – Мадре дел канте (Madre del cante — майката на пеенето, исп.) – основата не пеенето, която стъпва върху умението за изразяване чрез звук. Тази традиция изхожда от племенните обичаи на иберите, за които звукът се съотнасял с първородното усилие, от което е произлязло всичко съществуващо.
Звукът се явява по своята същност резултат от най-дълбокото съзнателно усилие на човека. Именно затова неговото въздействие върху съзнанието и дори подсъзнанието на хората е огромно. Умението да се открие тази дълбочина и да се изрази тя се оказва сложно изкуство, над което са се трудили и суфийските мистици и арабските алхимици, и християнските ордени.
Гърците, които владеели южна Испания до нашествието на келтите, са внесли във фламенкото кастанетите, които се използват за ритмично акомпаниране на танца. При гърците те се наричали кротали и се изработвали от метал, което показва още една връзка с Индия и култа към бог Вишну, чиито привърженици по цял ден съпровождат ритуалните киртани (възпявания, санскр.) със свирене на малки метални пластини, наречени каратали.
... И, разбира се, циганите
С циганите, този загадъчен и неспокоен народ, фламенкото е може би най-силно свързано. В средновековието циганите мигрирали от Индия в ислямска Андалусия и привнесли във формиращото се живо изкуство фламенко не само традицията на индийската вокална школа, която оказала решаващо влияние върху формирането на песенната основа на фламенкото канте хондо, циганите демонстрирали и специфична работа с крака в танц, който те взели от катхака – свещен танц, типичен за северна Индия, свързан с култа към бог Вишну. Този танц бил задължителна част от религиозния ритуал и съпровождал разказа за игрите на Кришна. Важна особеност на този танц е възприемането на тялото като инструмент за изразяване на божествената енергия. Появата на танцувалния елемент във фламенкото очевидно е свързана именно с катхака. Неговите елементи добавили към фламенкото вътрешна сила и емоционално напрежение и внесли в него многообразни техники за работа с крака.
Пътем ще отбележим, че по темата за движението на краката при жените съществували специфични знания във всички мистични системи на света, тъй като се смята, че неправилната работа с крака при жените води до нарушаване на физиологичната и енергийната функция на матката, което съответно води до разрушаване не само на личната природа, но и на потомството. Работата с крака в танците преди всичко усилва натоварването на мускулите, което може да попречи на достигането и изразяването на вътрешната дълбочина. Но тъй като днес танцът е повече външен, отколкото вътрешен, то и външните ефекти се възприемат естествено.
Канте хондо и Канте фламенко
В съвременния си и най-познат за нас днес вид, фламенкото възниква през 18-ти век, като тогава вече е изгубило връзката с първоизточника си канте хондо, изкуството за дълбинно изживяване, което се изразява чрез пеенето.
Трябва да отбележим, че терминът «канте хондо» изследователите на фламенкото използват както в смисъла на древен начин за дълбинно изживяване, така и в смисъла на най-старата група от стилове фламенко, което показва взаимовръзката между двете. По този начин понятието «канте хондо» има двояк смисъл, като в единия случай се обозначава древното изкуство за изразяване на дълбочината, а във втория – направления или група от стилове фламенко.
Именно това най-древно фламенко се изменило значително в края на 18 век. В танцувалните движения се появила специална техника на работа с крака, резки движения в кръста и пр. По всяка вероятност незименна е останала пластиката на танца. Възникнал и започнал да нараства разрив между тези, които изпълняват фламенкото и онези, които ги наблюдават. Фактически изкуството канте постигнало упадък в края на 18 век и тогава се родило ново изкуство – фламенко. Родило се е истински ново изкуство, а не се е съживило старото, както смятат много. «Възникването» на фламенкото било съпроводено от развитието на множество музикални стилове, наричани навремето канте фламенко, те обаче в действителност се различавали значително от канте хондо, своята древна и свещена основа.
Изследователите на фламенко използват различни принципи на класифициране на тези многочислени стилове, но въпреки всичко те се делят на най-стария канте хондо и «всички останали». С други думи канте хондо навсякъде се възприема като отделна първооснова и почти самостоятелно изкуство.
Стиловете на съвременното фламенко
В съвременното фламенко съществуват три нива, три направления или, ако предпочитате, три жанра, които отразяват дълбочината и тоналността на изпълнението. Те са канте хондо, канте интермедио (intermedio — междинно, исп.) и канте чико (chico — малко, исп.).
В древността дълбочината (хондо) се изразявала само чрез пеенето (канте) без акомпанимент, музиката и танца били добавени после. За канте хондо като жанр на фламенкото е характерна драматична поезия и музика, китарата се използва пестеливо, без излишни украшения при акомпанимента. Това е нивото на дълбинното пеене, музика и танц.
Посред бял ден
вятърът заплака, защото се смрачаваше
в сърцето ми.
Канте чико – за разлика от канте хондо – е лек и весел жанр, доколкото може да бъде леко и весело изкуството фламенко, той е прост по форма и характер на образите. В стиловете канте чико китарата често солира, а критерий за майсторството на китариста е преди всичко техническото съвършенство, а не способността му да разкрива и демонстрира чрез изкуството си нещо невербално, към което се стреми канте хондо в своите най-добри образци. Канте чико е най-младото направление на фламенкото, а появата му е свързана с промените, случили се във фламенкото през последните векове.
Танцувай пред народа
сам със себе си.
Че танцът ходи по водата
и не изгаря
в огън.
Канте интермедио е междинна категория между канте хондо и канте чико. Драматичното настроение в канте интермедио може да се сменя с весело, а китарните мелодии звучат много разнообразно и преминават от акомпанимент към солови изпълнения.
Всяко от тези направления включва в себе си група танцувални стилове фламенко, които се характеризират със специфичен ритъм и маниер на изпълнение.
Солеа пор булериа е един от основните и най-популярни стилове фламенко. Този танц се изпълнява в минорни краски, за него са характерни бавните движения с ръце и тяло, прекъсвани от бързи сапатео и завъртания, като в края на танца има забързване. В Солея пор булериа песента се изпълнява без да се съблюдава ритъма.
Булерия е бърз стил танц. Характеризира се със смесване на синкопиран ритмичен рисунък, изразен чрез сапатео, пляскане с ръцете, на коленете или гърдите и други отчетливи и динамични движения. Може да се изпълнява и в мажорни и в минорни тоналности.
Алегриас е весел и жизнерадостен стил танц. Неговата родина е град Кадис. Появата на алегриас се свързва с победата на испанците над Наполеон. На помощ на обсадените жители на града дошли тогава арагонците и всички заедно успели да удържат града. В куплетите на алегриас често се говори именно за тези събития. Този стил танц носи весел и в същото време леко суров, триумфален характер. Изпълнява се в мажорни тоналности.
Тангос е весел подвижен и преди всичко бърз стил танц, който се изпълнява по празници и фиести. Той има не особено сложен, но отчетлив ритъм. В тангос често се срещат движения с бедрата и раменете, тялото е много пластично, както и ръцете, което е свързано най-вече с африканския произход на този стил.
Фарука е мъжки стил танц. Той е тържествен, величав и горд.
Ето и някои не толкова познати, но пък не по-малко популярни стилове на изпълнение на фламенко.
Пеенето тона. Това пеене придава обем на изпълнението, тъй като се пее без китара под зададен ритъм. Това е един от най-старите стилове фламенко, които се изпълняват в свободно темпо. Този стил предразполага към особено дълбоко изживяване.
Саета е «молитвен» стил фламенко. Саета крие в себе си религиозният мистицизъм на исляма и християнството. Саета е свързващото звено между човека и неговата съдба.
Стилът дебла (богиня, цигански) бил почти забравен в средата на 19 век, но някога бил един от най-главните стилове в канте хондо. Наравно с каня той се счита за един от най-сложните за изпълнение стилове. Възможно е именно поради тази причина дебла да е на ръба на изчезването. Дебла лежи в основата и на канте хондо и представлява едно разклонение заедно с мартинете и карселерас.
Мартинете и карселерас са природата на канте хондо. Ако мартинете е подчинен на някакво състояние на ежедневния живот и съответно изразява именно него, то карселерас изразява състоянието на стремеж към свобода. Той се е зародил именно на места, където свободата липсвала. Същевременно и двата стила представляват форма на общуване, която изразява човешко състояние.
Нанас е «първороден» стил, който представя първородната чистота, детството, общуването на майката с детето.
Стилът кантес де триля или просто трилерас завършва формирането на канте хондо. Този стил се съотнася с приключването на някои процеси и прехода към ново качество. Този някак самобитен стил превключва съзнанието и дава възможност за извършване на вътрешна трансформация.
Разнообразието от стилове фламенко - които се изучават и практикуват днес не само в Испания, но и в други държави по света, макар че не им се отделя достатъчно внимание - свързва фламенкото с неговите андалуски корени. Всеки от тези стилове поотделно съдържа ключ към постигането на дълбочинност на танца, а всички те заедно откриват път към духа на мистичното и прекрасно изкуство фламенко, онова, което испанците наричат с думата «дуенде».
... Тези звуци са тайна, пуснала корени в блатото, за която всички знаем и която никак не разбираме, чрез която обаче до нас достига главното в изкуството ... Дуенде, ангел и муза има във всяко изкуство и във всяка страна. Но ако в Германия почти неизменно цари музата, а в Италия – ангелът, то дуендето добива безсмъртие в Испания...
Ф.Г.Лорка, От лекцията «Дуенде. Тема с вариации»
Дуенде – духът на фламенкото
Днешното фламенко е изкуство-егрегор, което се формира благодарение на духовните занимания и традиции на различните народи в средновековна Андалусия и цели:
- да укрепи духа чрез емоционални изживявания
- да изпълни човека с движение, цветове, звуци и усещания
- да обедини различни форми на познание в единен ритъм
- да приведе съзнанието в хармония и равновесие.
Всичко това е скрепено от вътрешната сила на фламенкото, от нейния дух – дуенде.
Без дуенде фламенкото губи своето дълбинно и фино съдържание, своята вътрешна същност. В дуенде трябва да се търси оригиналното изкуство на танца, а не в неговата емоционална форма. Днес много хора се стремят да почерпят от танца вдъхновение. Особеното във фламенко обаче е това, че без вдъхновение не си струва дори да опиташ да затанцуваш този танц, тъй като дуенде е сила, без която танцът се превръща в бледа импровизация на тема фламенко. Ако го няма, опита да го намерим или изимитираме е единствено емоционално заместваща форма и именно тук е разликата между истинското изкуство и измисленото такова.
Как можем да намерим ключа за постигането на духа на фламенко? Този въпрос вълнува умовете и сърцата на всички, изучаващи този танц. Всеки начинаещ усвоява танцувалната лексика на няколко етапа. Първоначално учи постановката на тялото, след това изучава положението на ръцете и краката и отработва внимателно движенията на китките. Следва много важен етап на работа – постановката на ударите с ходила и токове, т. нар. сапатеадо (истинският танцьор на фламенко може да извлече пет различни вида звук с токовете си). Особено внимание се отделя на положението на главата и погледа, тъй като именно тези елементи придават характерността на изпълнението. Танцьорът трябва още да се запознае с кампас (ритмичните рисунки, характерни за всяка форма фламенко) и да усвои халео. Накрая човек трябва да се научи да чуства музиката и да се отпуска да импровизира, като вплита в едно техниката с вродения си темперамент.
Това обаче не е достатъчно за дуенде. Дуенде изисква особено душевно състояние, вдъхновение, което, както се знае, е непредсказуемо.
Кой ако не Федерико Гарсия Лорка – испанският поет и музикант, израснал с народните песни канте хондо, попил испанската тъга и дълбочината на чувственото изживяване на изкуството фламенко – ще знае какво е дуенде.
«Дуенде, като разцъфнала роза, е подобно на чудо и буди почти религиозен възторг. В арабската музика, било то песен, танц или плач, дуенде се посреща с неистовия възглас «Алла! Алла!» («Бог! Бог!»), а в испанския Юг появата на дуенде извиква душевния вик «Жив е Господ» - внезапно, огнено, човешко усещане на Бога с всичките шест сетива...»
«Дуенде помита уютната затвърдена геометрия, разбива стила, именно то кара Гоя, майстора на сребристите, сиви и розови нюанси на английската школа, да втрие с лакти и колене в платната си черни краски...»
В Испания ценителите на изкуството фламенко са много придирчиви зрители. Възклицанието им «No tiene duende!» (В него няма огън!) е като смъртна присъда за изпълнителя на фламенко. Лорка обича да разказва една история за това как на танцувалния конкурс в Хересе-де-ла Фронтера «първата награда за млада красавица с гъвкаво като вода тяло спечели една осемдесетгодишна старица». Тя победила младите красавици единствено благодарение на това с каква чувственост и вътрешна сила «вдигаше ръце, отмяташе глава и и удряше с токове по сцената». «Всички тези музи и ангели, които се усмихваха и пленяваха, не можаха да не отстъпят и отстъпиха пред полуживото дуенде, като едва влачеха ръждивите остриета на крилете си.»
«Златният век» на фламенкото
След края на 18 век изкуството фламенко започва да играе важна роля в испанското общество. Започва епохата на неговото масово разпространение. От този момент насетне започва новата история на фламенкото, при която то става публично и сякаш видно престава да бъде път към вътрешното търсене и развитие. Едновременно с това започват да се губят онези знания, на които се основава фламенкото. 1842-ра година може да се нарече преломна в историята на танца – тогава в Севиля е открит първият профилиран клуб, с чиято работа се полагат основите на индустрията фламенко.
Масова популярност танцът добива в периода на т. нар. «златен век» на фламенкото, който идва н края на 18-ти началото на 19-ти век. Главната фигура на това време е Силверио Франконети. Той е от една страна необикновен човек, отдаден изцяло на фламенкото и успял да го представи като специално изкуство. От друга страна обаче проблемът е, че всяко изкуство трябва да узрее в ума не само на отделни единици, а на десетки души. Затова фламенкото бива обречено на едно лъжеразвитие, когато последователите на Силверио правят от фламенко състезание, превръщайки свещеното изкуство във вид спорт, което неминуемо довежда до неговото падение.
Ето защо «златния» характер на този период е много съмнителен. И макар че около Силверио се събират много от великите певци на онова време, те не успяват да достигнат до изначалната дълбочина на фламенкото.
Сред кохортата на учениците му можем да отбележим появата на Антонио Чакона, който задминава учителя си и създава условия за появата на много нови стилове и разновидности като по този начин обогатява най вече външната изпълнителска форма на фламенкото.
Песните започват да се делят на съпровождащи танца (atrás) и песни просто за слушане (alante). Без вътрешен пълнеж обаче, външната форма не може да се поддържа дълго, затова в средата на 19 век вече фламенкото преживява поредния си упадък. Като продукт на бизнеса то трябва да претърпи определени изменения, а като дълбинно изкуство трябва да чака нови изследователи и последователи на изначалния смисъл. Бизнесът привнася във фламенкото имитацията на чувства, което го приближава до онези, които приветстват външно разбираемите форми и са ориентирани към потребителско отношение.
В родината на фламенкото Испания този танц не се танцува навсякъде. По-скоро той се танцува навсякде, но го изживяват, вероятно, единствено там където традициите са все още силни. Във всяко село в южна Испания хората нямат нужда от особени поводи, за да празнуват – независимо дали е ден или нощ, утрин или вечер, дали са сами или насред централния площад, снабдени с доброто си настроение, хората обличат костюмите си и танцуват. Жената, която танцува фламенко, е прекрасна и грациозна, темпераментна и изкусителна, кокетна и непристъпна, горда и самоуверена.
Този танц е дълбоко индивидуален, понякога характерът му граничи с непреодолимата самота - състояние, което в крайна сметка определя личността на човека, неговото вътрешно богатство. Фламенкото се обръща към някакъв невидим източник и изразява емоционалността си много свободно и непосредствено – от плача и вика до любовта и вътрешната лична радост. Фламенкото учи човека да общува сам със себе си. То е изживяване, а не просто външен ефект. Именно чувствата пораждат тази вибрация вътре в тялото, която след това се възпроизвежда и отвън.
Ако се съди по насъбралите се тенденции, фламенкото го очаква естетично бъдеще, успешно външно развитие. Нито един от външните стилове обаче няма да замени истинското изживяване на древното фламенко, чиито корени се крият в съкровищницата на традициите на множество народи и култури.
За да се научи не просто да танцува, а да познава танца, бил той фламенко, арабския танц на живота или гопак, човек трябва да разбира корените му, да проследи историята му и да се опира не на външните ефекти, а на вътрешното си усещане за ритъма. Тогава съвременният танц ще разкрие своята древна тайна и ще ни открие знанията за вътрешната ни същност, за нас самите. Древното изкуство канте хондо е изразявало дълбинните изживявания на човека и в същото време е било средство за съхраняване на връзката с тази дълбочина. Това прави фламенкото още по-ценно, тъй като днес е изключително важно да намерим връзката със своя вътрешен истински свят.
Въпроси и отговори
Какво е дуенде – уникален дух или има ситуации, в които, например, човек е принуден да прояви този дух? Всяко действие на човека ли е следствие от изживявано чувство? А. Мелник
Дуенде е изживяване на ритъма, то е същността, идеята на фламенко, когато танцьорът навлиза в дълбините на природата си. Разбира се, не всяко човешко действие е изживяване на чувство, тъй като съзнанието му не е научено да се контролира и ръководи от действието. Тук трябва да видим на какво ниво на изживяванията или опита можете да боравите със своето състояние. В общи линии опита се дели на груб, нисък, висок и човешки. Като по този начин отделните видове създават различни групи и схеми. За да постигне по-висш опит, човек трябва да се учи и развива. Макар че, разбира се, има и ситуации, в които за това може да ни открие някое действие, ситуация или място. Това обаче ще се превърне в мимолетно изживяване, тъй като човек трябва да може да борави с този опит.
Въпроси и отговори
Какво е дуенде – уникален дух или има ситуации, в които, например, човек е принуден да прояви този дух? Всяко действие на човека ли е следствие от изживявано чувство?
Дуенде е изживяване на ритъма, то е същността, идеята на фламенко, когато танцьорът навлиза в дълбините на природата си. Разбира се, не всяко човешко действие е изживяване на чувство, тъй като съзнанието му не е научено да се контролира и ръководи от действието. Тук трябва да видим на какво ниво на изживяванията или опита можете да боравите със своето състояние. В общи линии опита се дели на груб, нисък, висок и човешки. Като по този начин отделните видове създават различни групи и схеми. За да постигне по-висш опит, човек трябва да се учи и развива. Макар че, разбира се, има и ситуации, в които за това може да ни открие някое действие, ситуация или място. Това обаче ще се превърне в мимолетно изживяване, тъй като човек трябва да може да борави с този опит.
22 май 2011
RSS: